От известно време нещо се въртеше в главата й.
— Джо, — каза Джулиана с решителен глас — тази книга — „Скакалците“, не е ли забранена на Източния бряг?
Той кимна.
— Как тогава си я прочел? — тук нещо я притесняваше. — По тези места не разстрелват ли все още хората, за четене на забранени…
— Зависи в коя социална група си и каква превръзка носиш на ръката.
„Значи така. Славяните, поляците, пуерториканците отново са сред тези, които са ограничени във възможността да четат, да се развиват. За англосаксонците положението е далеч по-добро — децата им ходят на училище, могат да посещават музеи, концерти и библиотеки. Но и така да е… достъпът до «Скакалецът» не просто е ограничен, тази книга сигурно е забранена и то за всички.“
— Прочетох я в тоалетната — рече Джо. — Криех я под възглавницата. Всъщност, прочетох я именно защото беше забранена.
— Ти си много смел — каза тя.
— Подиграваш ли се? — той я погледна с недоверие.
— Не.
Джо се успокои.
— Лесно ви е на вас тук, живеете си спокойно, без напрежение, без проблеми, без притеснения. Далеч от устремния поток на събитията, забравени останки от миналото. Така ли е? — очите му я гледаха присмехулно.
— Този цинизъм — отвърна тя — рано или късно ще убие всичко в теб. Един по един са отнели идолите ти и сега няма на кого да отдадеш любовта си — тя му подаде вилицата. — Яж. Иначе скоро ще забравиш как го правят хората.
Джо кимна дъвчейки, посочи към книгата и рече:
— На гърба на корицата пише, че този Абендсън живеел някъде наблизо. В Чайене. Гледа на света отвисоко, в уютната си къщичка. Прочети какво пише, прочети го на глас.
Тя обърна книгата и зачете написаното.
— Бивш военен. През Втората световна война е служил като сержант в Морската пехота на САЩ. Раняван в Англия, при двубой с немски танк „Тигър“. Пишат още, че мястото където живее и твори приличало на крепост, натъпкана с всевъзможни оръжия — тя остави книгата и се обърна към него. — Освен това, тук не го пише, но отнякъде съм чувала, че бил параноичен — оградил се с бодлива тел, по която тече ток, мястото било някъде високо в планината. Труднодостъпно.
— Може би е прав — рече Джо — да живее по такъв начин, след като е написал тази книга. Не една или две важни клечки от партията са подскачали гневно, докато са я чели.
— И преди е живял така — преди да напише книгата. Наричат къщата му — тя погледна корицата — „Високият замък“. Това й е прозвището.
— Е, поне няма опасност да го спипат — каза Джо. — Винаги е на щрек. Умно.
— Доста смелост е необходима за да напишеш такава книга — отбеляза Джулиана. — Ако Оста беше загубила войната можехме да си говорим и пишем каквото си поискаме, както бяхме свикнали по-рано. Страната ни щеше да е единна и неделима, с демократично правителство и всички щяхме да сме равни.
За нейна изненада Джо кимна в знак на съгласие.
— Не мога да те разбера — учуди се тя. — В какво всъщност вярваш? Какво искаш от живота? Защищаваш тези чудовища, тези негодници, които избиваха евреи, а сега… — завладяна от отчаяние тя внезапно протегтна ръка, сграбчи го за ухото и се изправи, увличайки го със себе си.
Двамата стояха един срещу друг мълчаливо.
— Остави ме поне да си довърша закъскута, която ми приготви — каза най-накрая Джо.
— Не искаш ли да ми кажеш? Не искаш ли да говориш с мен? Знаеш много добре какво имам предвид, но въпреки това се преструваш че нищо не разбираш и продължаваш да се тъпчеш — тя пусна ухото му, което вече беше почервеняло.
— Празни приказки — презрително изсъска Джо. — Без никакъв смисъл. Като одеве по радиото, нали ти го каза. Знаеш ли как са наричали кафявите ризи хората, които много философстват? Eierkopf. Яйцеглави. Защото техните големи и кухи глави се пукали много лесно… при уличните схватки.
— Ако и мен ме смяташ за такава — поде Джулиана — защо не опиташ? И защо остана тук?
Тя се вцепени. За миг лицето му беше озарено от зловеща светлина.
„По-добре никога да не бях го пускала вкъщи — помисли Джулиана. — Сега вече е късно. Не мога да се отърва от него — прекалено силен е за мен.
Нещо ужасно става тук. И то идва от него. Като че ли не без моята помощ.“
— Какво ти става? — той протегна ръка, докосна я под брадичката, след това плъзна пръсти по рамото й. — Какви са тези настроения? Кажи какво те мъчи — ще ти помогна да се пребориш с него.
— Току виж ти излязло прозвището „психоаналитика на евреите“ — тя се усмихна вяло. — Да не искаш да свършиш в газова камера?