— Може би ако ви пусна подбрани изпълнения на „Ритъм кингз“ от Ню Орлиънз — поде Пол, изправяйки се, но Бети му хвърли многозначителен поглед. Той се поколеба и сви рамене.
— Вечерята е почти готова — обяви Бети.
Пол се върна и седна на мястото си.
— Джазът от Ню Орлиънз за мен е най-автентичната фолк музика, — рече малко навъсено той. — възникнала на този континент. Всичко останало е дошло от Европа, като например сантименталните английски балади за лютня.
— Това е вечен спор между нас — каза Бети, усмихвайки се на Робърт. — Аз не споделям неговата любов към оригиналния джаз.
— Какъв вид алтернативно настояще се описва в тази книга? — рече Робърт и посочи „Скакалците“.
След известно мълчание Бети отговори:
— Такова, в което Германия и Япония загубват войната.
Настъпи мълчание.
— Време е да вечеряме — каза Бети и се изправи. — Моля заповядайте, двама гладни джентълмени-бизнесмени. — Тя покани Робърт и Пол да се разположат край застланата с бяла покривка маса, на която бяха подредени сребърни съдове, китайски порцелан и огромни, груби на вид кърпи, пъхнати в издялани от кост пръстени. Сребърните прибори бяха от ранния американски период. Купата и чашите, в синьо и жълто — стил „Роял Албърт“. Изключително редки, Чайлдан ги разглеждаше с искрено професионално възхищение.
Чиниите не бяха американски. По-скоро японска изработка, трудно му бе да определи, излизаха извън неговата компетенция.
— Това е имарийски порцелан — обясни Пол, забелязал интереса му. — От Арита. В Япония е ценен като първокласен продукт.
Тримата се разположиха.
— Кафе? — предложи Бети.
— Да — отвърна той. — Благодаря.
— В края на храненето — рече тя и протегна ръка към количката за сервиране.
Не след дълго вече се хранеха. Робърт веднага оцени отличните качества на поднесеното ястие. Без съмнение Бети беше изключителен готвач. Особено впечатление му направи салатата. Авокадо, райска ябълка, дресинг с непознат вид синьо сирене… слава Богу, че не бяха си направили труда да му поднесат някое японско ястие, онези смесици от зеленчуци и месо, с които ги тъпчеха след войната.
И безкрайната морска кухня. Толкова много бе изял, че му се повдигаше само при вида на перка в чинията.
— Бих искал да знам — поде отново разговора Чайлдан — как авторът си представя този свят, в който Германия и Япония са изгубили войната?
И двамата не бързаха да отговорят. Най-сетне заговори Пол:
— Много сложни различия. По-добре да се прочете книгата. Всичко ще се развали, може би, ако го чуете.
— Имам непоклатими убеждения по този въпрос — каза Робърт. — Напоследък ми се случи да се замисля за това. Светът в този случай ще е много по-лош — гласът му звучеше твърдо, дори малко сурово. — Много по-лош.
И двамата го гледаха стреснато. Може би се дължеше на тона.
— Комунизмът ще царува над целия свят — продължи Робърт.
Пол кимна.
— Авторът на книгата, мистър Х. Абендсън е на същото мнение. Той смята че Съветска Русия ще разпростре неконтролирано. Но също както след Първа световна война, макар да е на страната на победителите, изостаналата, предимно селска Русия накрая пада по гръб. Винаги ми става смешно, като си спомня японската военна кампания срещу Русия през Втората световна война…
— Вярно е че се наложи да страдаме, че платихме скъпа цена — прекъсна го Робърт. — Но го направихме в името на благородна кауза — да спрем нашествието на славянската напаст.
— Лично аз, — намеси се с тих глас Бети — не вярвам на истеричните приказки за „световно нашествие“ от когото и да е. Били те славяни, китайци или японци. — спокойните й очи се спряха на Робърт. Умееше да се владее до съвършенство, да не издава нищо от онова, което я вълнува. Просто искаше да изрази мнението си. И все пак по бузите й се появи едва забележима руменина.
Известно време се хранеха мълчаливо.
„Пак се увлякох в рискована тема — помисли си Чайлдан. — Просто не мога да се измъкна. Защото всичко наоколо — книгата, която взех, колекцията от записи, дори тези издялани от кост пръстени за кърпи, са всъщност трофеи на победителите. Заграбени от моя народ. Да погледнем истината в очите. Мъча се да си внуша, че между мен и тези японци няма разлика. Но забележете — дори, когато се разсипвам от благодарност че те са спечелили войната — и че моята нация е загубила — дори тогава не намираме обща гледна точка. Говорим с едни и същи думи, а ги възприемаме съвсем различно. Умовете им са различни. И душите. Седим си тук заедно, пием английски чай от китайски порцеланови чаши, храним се с американски сребърни прибори и слушаме негърска музика. Но всичко това е на повърхността. Богатството и властта правят достъпни за тях тези неща, но това е само моментна прищявка. Дори този прословут «И Цзин», дето насила ни го тикат в ръцете — дори той е китайски. Заимстван неизвестно преди колко време. Кого си мислят, че ще измамят? Тях самите? С тези крадени от други обичаи за хранене, обличане, маниери на разговор, че и походка. Седят тук и се наслаждават на това старо американско ястие — задушени картофи с лук и сметанов сос, което също са откраднали от нас. Не, никого не ще могат да измамят, ето това ще ви кажа, а най-малко от всички мен. Единствено бялата раса е способна да твори. И въпреки това аз — плът от плътта на бялата раса — трябва да превивам гръб пред тези двамата. Какво ли щеше да е все пак, ако ние бяхме спечелили? Направо щяхме да ги изметем от света. Никаква Япония, САЩ щеше да е единствената велика сила на този свят.