Трябва да прочета тази книга — мислеше си той. Това за мене е въпрос на патриотичен дълг“.
— Робърт, вие не ядете — рече с тих глас Бети. — Не ви ли харесва?
Чайлдан побърза да си вземе от салатата.
— Харесва ми — кимна той. — Знаете ли, това е най-вкусната храна, която съм ял от години насам.
— Благодаря — на Бети очевидно й стана приятно. — Постарах се да се получи както трябва… затова пазарувах в мънички-мънички американски магазини по „Мишън страйт“.
„Наистина си майстор в умението да претворяваш националната кухня — помисли си Робърт Чайлдан. — Което е вярно, вярно е — в умението да подражавате сте несравними. Ябълков пай, Кока-кола, вечер на кино, Глен Милър… в състояние сте да изрежете и слепите цяла една изкуствена Америка от тънка оризова хартия. В кухнята — мама от оризова хартия, в хола — изрязан от оризова хартия татко, чете вестник. В краката му — изрязано от оризова хартия куче. Всичко можете да направите.“
Пол го наблюдаваше мълчаливо. Внезапно забелязал вниманието на другия, Робърт Чайлдан прекъсна нишката на мисълта и побърза да опита от яденето. „Ами ако може да чете мисли? — мина му през ума. — И е прочел моите. Сигурен съм, че не съм се издал с нищо. През цялото време си придавах невъзмутим вид. Така че, едва ли е усетил нещо.“
— Робърт, — обърна се към него Пол — след като сте роден и израснал тук, ако ми позволите да употребя този американски идиом, не бихте ли ми помогнали с една книга, която ме затрудни. Става дума за американска творба от трийсетте години.
Робърт внимателно се поклони.
— Тази книга, — продължи Пол — е много рядка, аз притежавам копие. Написана е от Натанаел Уест. Заглавието е „Мис Самотни сърца“. Четох я с удоволствие, но струва ми се, че не схващам напълно смисъла, който е вложил авторът Н. Уест — Пол не сваляше от него изпълнен с надежда поглед.
— Никога не ми е попадала тази книга — призна объркано Робърт Чайлдан. „Не съм я и чувал“ — помисли си той.
На лицето на Пол се изписа разочарование.
— Твърде неприятно. Книгата не е много дебела. Разказва се за един мъж, който работи в отдела за читателски писма в един малък вестник. Той мъчително преживява всички сърцераздирателни проблеми, за които пишат читателите, докато накрая полудява и започва да се мисли за И. Христос. Дали си спомняте? Може би сте я чели преди много години?
— Не — поклати глава Робърт.
— Авторът има много интересни възгледи върху идеята за мъченичеството — продължи Пол. — За смисълът и значението на душевните терзания, проблем разглеждан от много религии. В християнската както и в други религии често се застъпва становището, че грехът е необходимо условие за да има страдание. Натанаел Уест успява да погледне по нов начин на това. Н. Уест изглежда смята, че когато човек е евреин, мъченичеството му е отредено свише.
— Ако Германия и Япония не бяха спечелили войната — каза Робърт — днес светът щеше да бъде управляван от евреите. От Москва до „Уолстрийт“.
При тези думи двамата японци сякаш се смалиха. Лицата им се изпънаха, в очите им блесна хлад. В стаята внезапно стана студено. Робърт Чайлдан се почувства самотен. Като че ли вечеряше някъде сам, а не в тяхната компания. Какво пък беше направил сега? И какво си бяха помислили? Тази тяхна тъпа неспособност да възприемат както трябва чуждия им език, западния начин на мислене. „Кажеш нещо не така — и те мигновено се надуят. Каква трагедия — мислеше си той докато продължаваше да се храни.“ И все пак — какво да направи? На всяка цена трябва да върне предишната яснота в отношенията. Робърт Чайлдан вече не се чувстваше така зле, както преди, сякаш някаква невидима пелена се бе вдигнала пред очите му. „С какви надежди само пристигнах тук — мислеше си той. — Катерех се нагоре по стълбите развълнуван като някой романтичен пубертет преди среща. Не, не бива да се обръща гръб на реалността — вече сме възрастни за това. Истината трябва да се гледа право в очите. А истината е една: Тези хора, всъщност не са хора. Облекли са се правилно, но по-скоро са като пременени за цирково представление маймуни. Умни са и могат лесно да се научат на обноски, но това е всичко.