— Само не и за новите партийни решения. Ако това имате предвид.
— Ще изберат Палача.
Пфердхоф го погледна объркано.
— Хайдрих и без това вече е надминал възможностите си. Такива като него, от които се страхуват всички, трудно стигат до ръководна длъжност. Ония „горе“ ще получат удар само като чуят за това. Няма да мине и половин час от излизането на първата есесовска кола на „Принцалбертщрасе“ и останалите ще са сключили коалиция. Да не забравяме, че зад гърбовете им са финансови титани като Круп и Тисен… — той млъкна. В приемната се бе появил един от криптографите. Носеше запечатан плик.
Райс протегна нетърпеливо ръка. Пфердхоф му подаде плика.
Вътре се намираше дешифрирания текст на спешната шифрограма от Берлин.
Когато приключи с четенето и вдигна глава Райс забеляза, че неговият секретар стои на вратата и търпеливо очаква нареждания. Райс смачка листчето, хвърли го в масивния глинен пепелник и щракна запалката.
— Някакъв японски генерал щял да пристигне тук инкогнито. Казва се Тедеки. Идете веднага в библиотеката и преровете всички японски военни списания — все някъде ще има неговата снимка. Но гледайте никой да не разбере какво търсите. Опасявам се, че в картотеката нямаме нищо за него — той се приближи към шкафа с документация, но после се отказа. — Съберете каквато можете информация. Включително и слухове. В библиотеката има всичко — изведнъж нещо му хрумна. — Този генерал Тедеки не беше ли Началник щаб допреди няколко години? Не си ли спомняте нещо за него?
— Почти нищо — отвърна Пфердхоф. — Хапливо, осемдесетгодишно старче. Май беше защитник на някаква японска програма за масивна експанзия в космоса.
— И там се провали — допълни Райс.
— Не бих се изненадал ако пристига тук по здравословни причини — каза Пфердхоф. — Няма да е първият японски военен, дошъл на лечение в болницата при Калифорнийския университет. Тук е единственото място, където могат да се възползват от модерната немска хирургическа техника, за каквато по японските острови не са и мечтали. Нищо чудно че пристига инкогнито. Гледат да не накърнят нечии патриотични чувства. Е, щом от Берлин искат да го държим под око, най-добре ще е да изпратим някой в болницата.
Райс кимна. Възможно бе старецът да се е забъркал в някоя съмнителна търговска операция, каквито тук — в Сан Франциско — не бяха рядкост. Завързаните, докато е бил на активна служба познанства можеха да помогнат във всяко начинание сега, когато вече е в оставка. Но дали е в оставка? В съобщението се говореше за „генерал“, а не за „генерал от запаса“.
— Веднага щом откриете негова снимка — нареди Райс — ще я размножите и ще раздадете копия на нашите хора от летището и пристанището. Нищо чудно вече да е пристигнал. Нали знаете колко са бързи в подобен род съобщения.
И естествено, ако генералът вече е в Сан Франциско от Берлин ще стоварят вината върху консулството. Сякаш бихме могли да му влезем в дирите преди още да е дошла телеграмата.
— Ще поставя печат и дата на съобщението, та ако се вдигне голям шум да им покажа на ония в Берлин кога са ни го изпратили — каза Пфердхоф. — И часа ще отбележа.
— Благодаря — кимна Райс. Нямаше по-големи майстори по прехвърляне на отговорността от „ония в Берлин“. Омръзнало му бе да си измиват ръцете с него. Напоследък им беше станало навик. — И все пак, по-сигурно ще е ако отговорим на съобщението. Да речем: „Вашите инструкции безнадеждно закъснели. Обектът забелязан в района. На настоящия етап възможността за проследяване е минимална.“ Пооправете го малко и го изпратете. Колкото е по-мъгляво и неясно — толкова по-добре. Разбрахте ли?
Пфердхоф кимна.
— Веднага отивам да го изпратя. Ще отбележа в дневника датата и точния час на изпращане — той излезе.
„Трябва да внимавам — рече си Райс — че току виж са ме изпратили за консул на някой гъмжащ от чернилки остров край Южна Африка. Ще ме натисне някоя чернокожа мамичка и докато се усетя половината остров ще ми вика «тате». Той приседна отново на масичката, отвори златната табакера и с удоволствие запали една египетска цигара «Саймън Арц».“
Изглежда че поне за известно време ще го оставят на мира. Райс се наведе и извади от куфарчето на пода книгата, която бе зачел снощи. Сетне отвори на отбелязката и продължи да чете:
„…Наистина ли се бе разхождал по онези спокойни мирни улици, толкова отдавна ли бяха тихите неделни утрини на Тиергартен? Спомени от някакъв друг живот. Вкусът на сладоледа — истински ли бе той, или рожба на неговото въображение, на измъчения му от недоварената коприва стомах? «Боже — проплака той. — Кога най-сетне ще свърши този ад?» Ала британските танкове продължаваха да пълзят към тях. Още една масивна сграда избухна и после се превърна в руини. Кой знае — може би това беше училище, болница, или жилищен блок. Каквото и да е било — вътре никой не е останал жив. Затрупани, безнадеждно. Смъртта бе разтворила зловещите си криле над всички — живи, ранени и мъртви, над вмирисаните и разложени останки от хора по улиците. Берлин беше един вонящ и сгърчен труп, гордите му някога сгради — вперили пустеещ взор в небето. Но от там не идеше пощада.