На първо място в списъка за снабдяване стоеше магазинът на Робърт Чайлдан. Но само Ед можеше да отиде там, Чайлдан със сигурност щеше да си спомни Франк Фринк.
— Ти ще се заемеш с основната продажба — рече Ед, който внимателно се бе приготвил за срещата с Чайлдан — добре скроен костюм, нова вратовръзка, бяла риза. Въпреки всичко, на лицето му се четеше неспокойствие. — Знам, че страшно ни бива — повтори за кой ли път той — но… дявол да го вземе!
По-голяма част от украшенията бяха с абстрактна форма — феерични спирали, втвърден във вода метал, паежиноподобни мрежи. Имаше и масивни, тежки брошки, сякаш издялани от някой одухотворен варварин. Като количество, лежащите пред тях украшения не бяха кой знае колко, но въпреки това се отличаваха с невероятно многообразие. Колекция, която би желал да притежава не един магазин. „Ако се провалим — мислеше си Франк поне ще го узнаем веднага. Но успеем ли — чака ни работа за цял живот.“ Двамата внимателно подредиха колекцията на дъното на изящна японска плетена кошница, с която се бяха сдобили по идея на Ед. „Ако пък нищо не излезе, ще си върнем поне част от парите от продажбата на суровините и инструментите.
Тъкмо подходящ момент да се обърна за съвет към Оракула. Най-добре е да го попитам: «Ще се справи ли Ед при своя първи опит за продажба?» Не, прекалено съм нервен. Това е лош признак. Пък и жребият вече е хвърлен, първите образци са завършени, парите са вложени — каквото и да измъдри «Книгата на промените» вече е късно.
«Книгата» няма да ни продаде стоката… нито пък ще ни даде късмет наготово.“
— Ще започна с Чайлдан — въздъхна Ед. — Няма какво повече да се бавим. А после идва и твоя ред. Ще дойдеш с мен, нали? Можеш да останеш в камиона. Ще паркирам зад ъгъла.
„Един Господ знае колко ни бива с Ед в търговията — мислеше си Франк, докато се качваха в кабината. — Чайлдан не е страшен, но в тая работа трябва да си малко магьосник. Както казват — да съумееш да направиш представление. Джулиана ги можеше тия работи — хубава е, знае как да се държи и е жена. В края на краищата — стоката която продаваме е предназначена за жени. Може направо да си я сложи и така да отиде в магазина.“ — той затвори очи и се помъчи да си я представи как би изглеждала с някое от техните украшения — позлатената гривна или масивното сребърно колие. Франк съвсем ясно си представи черните й, лъскави коси, пронизващия поглед, облечена в някой плътно прилепнал пуловер, който да очертава стройната й гръд и вълнуващите движения на колието… Божичко, как му се искаше да е пред него в този момент! Да плъзга своята нежна длан по изящния набор от украшения, после да спре вниманието си на нещо, което й е направило впечатление, да го вземе и да го разгледа, вдигнала нагоре глава. Джулиана винаги се интересуваше от неговата работа.
„Най-много ще й отиват обеците — унесе се в мечти Франк — Онези, платинените, със скъпоценните камъни. Би могла да прибере косите си назад в шнола, за да се виждат по-добре. А после ще я снимаме и ще използваме снимките за реклама.“ Двамата с Ед бяха стигнали до заключението, че ще им е необходим каталог на фирмата, който да изпратят и в други градове на страната. „Страхотно ще изглежда, кожата й е мека като кадифе, без никакви бръчки, има прекрасен цвят. Дали ще се съгласи, ако успея да я намеря? Чувствата й към мен нямат значение, тук става дума за бизнес.
Дявол да го вземе, ще й предложа дори снимките да направи някой друг — професионален фотограф, например. Това ще й достави удоволствие. Винаги е обичала, когато й се възхищават, когато я гледат — независимо кой. Но май всички жени са такива. Обичат да им се обръща внимание. Като малки деца — които все си мислят, че щом не ги гледат родителите им, то това с което се занимават не е реално. И Джулиана беше същата — не можеше да понася самотата, все очакваше някой да й прави комплименти. Бас държа, че и в този момент някой се увърта около нея. Оцъклил се е в тялото й, докато й разправя колко е хубава…“
— Какво ти става? — Ед го погледна внимателно. — Нервите ли не издържат?
— Не — отвърна Франк.
— Нямам никакво намерение да му треперя на оня — заговори Ед. — Ще ти призная нещо — никак не ме е страх. Хич не ми пука, че кварталът е богаташки и трябва да нося тоя смешен костюм. Вярно е че не понасям такива дрехи. Ужасно неудобно се чувствам. Но това няма никакво значение. Ще отида и ще му натрия носа на оня.