Какво ще правим тогава?“
Върху един проснат на пода чаршаф, Джулиана лежеше притисната към Джо Синандела. В стаята беше задушно, навън грееше следобедното слънце. Голите им тела бяха плувнали в пот. Една капка пот се изтърколи по брадата на Джо, увисна за миг и после капна на шията й.
— От тебе капе — промърмори Джулиана.
Джо не отговори. Дишаше бавно, равномерно… „Като океана — помисли си тя. — Ние не сме нищо повече от шепа вода.“
— Хареса ли ти? — попита го тя.
Той промърмори нещо в смисъл че да, било е страхотно.
„Така си и мислех — притвори очи Джулиана. — Значи му е харесало. Трябва да ставаме, направо лепна от пот.“
Джо се размърда.
— Ставаш ли? — тя се вкопчи с две ръце в него. — Недей. Поне още малко.
— Не е ли време за тренировка?
„Днес няма да ходя на тренировка — отвърна мислено тя. — Не се ли досещаш? Ще излезем някъде двамата. Няма да стоим вечно тук. Искам да ме заведеш някъде, където не съм била досега. Наистина е време да ставаме.“
Джо бавно се надигна, ръцете й се плъзнаха по мокрото му тяло. Той се изправи и зашляпа към банята с боси крака.
„Свърши се — помисли си тя. — Е, добре.“
— Чувам те — извика от банята Джо. — Недей да пъшкаш. Стига с тая вечна депресия, трагикомична подозрителност и мирова скръб — той застана на прага, целият в пяна, ухилен. — Какво ще кажеш да се поразходим малко?
— Къде? — извика задъхано тя.
— Към някой голям град. Какво ще кажеш например да отидем на север — към Денвър? Можем да се поразходим по улиците, да отидем на представление, на ресторант, или ако искаш — да си купиш нова рокля. Каквото пожелаеш. Съгласна ли си?
Просто не можеше да повярва на ушите си. А толкова й се искаше.
— Твоята таратайка ще издържи ли до там?
— И още как — едва промълви тя.
— Ще си купим по някой моден парцал — продължи той. — И ще се позабавляваме като хората. Имаш нужда от добра почивка, напоследък май много ти се е събрало.
— А откъде ще вземем пари?
— Аз имам — рече Джо. — Погледни в куфара — той хлопна вратата на банята и шумът от водата преустанови по-нататъшния разговор.
Тя отвори гардероба и измъкна малкия, износен куфар. И наистина — в ъгъла имаше добре натъпкан плик с райхсмарки. Тлъста, солидна пачка от пари, които вървяха навсякъде по света. „Значи наистина можем да се разходим — развесели се тя. — Мислех че ми се подиграва. Как ми се иска само за миг да надзърна в него и да видя какво става там…“ — тя се зае да брои парите.
Отдолу под плика с парите се търкаляше масивна писалка с цилиндрична форма. Доста тежка. Джулиана отвинти капачето и се втренчи в позлатеното перо. Странно…
— Какво е това? — посочи тя химикалката на излезлия от банята Джо.
Той я взе и внимателно я прибра в куфара. Имаше объркан, малко разтревожен вид.
— Пак ли твоята мнителност? — рече Джо. После неочаквано я прегърна през кръста, вдигна я и зарови лице в гърдите й. Джулиана почувства горещия му дъх върху кожата си.
— Не — изстена тя. — Просто… трудно привиквам с новото.
„И все още малко ме е страх от теб — помисли си тя. — Толкова малко, че дори не знам защо.“
— Ще те изхвърля през прозореца — закани се Джо и я понесе през стаята. — Ако не слушаш.
— Моля те — рече тя.
— Шегувам се. Слушай, предстои ни марш — като маршът към Рим. Спомняш ли си го? Сам Дучето ги е водел, и чичо ми Карло е бил там. А ние ще си направим мъничък марш, не толкова велик, че да го пишат в историческите книги. Готова ли си? — той впи устни в нея толкова неочаквано, че зъбите им изтракаха. — Представи си колко добре ще изглеждаме в новите си дрехи. Нали ще ми обясниш как трябва да се държа в обществото, как да говоря? Имам нужда от няколко урока по маниери.
— Мисля че нямаш нужда — рече Джулиана. — Говориш не по-зле от мен.
— Не си права — той придоби мрачен вид. — Говоря много лошо. С ужасен италиански акцент. Не ти ли направи впечатление още от самото начало?
— Не си спомням добре — отвърна тя. Въобще не бе обърнала внимание.
— Жените най-добре познават светските обноски — Джо я занесе на ръце до леглото и я хвърли отгоре. — Ако ви нямаше вас сигурно цял живот щяхме да си говорим само за спортни състезания, залагания на конния тотализатор, или пък да си разказваме мръсни вицове.
„В странно настроение си, приятелю мой — замисли се Джулиана. — Само до преди миг беше мрачен и замислен, а откакто ти дойде тая идея да се поразходим, направо не се удържаш на едно място. Наистина ли искаш да си с мен? Нищо не ти пречи да ме зарежеш и да поемеш по пътя си — и друг път си го правил. На твое място бих постъпила точно така.“