Чайлдан се облегна назад в креслото и впери замислен поглед в тавана.
„Времената се менят. Човек или трябва да е готов за тези промени или просто да се откаже. Адаптация — ето я вълшебната думичка. Оцеляват винаги най-приспособените. Тези, които не затварят очи пред назряващите събития — колкото и неприятни да изглеждат, а ги изучават внимателно. Да умееш да избираш подходящия момент и да вършиш онова, което е нужно — ето ключът към успеха. Да си на гребена на ин. Никой не го разбира по-добре, от хората от Изтока. С техните мъдри очи, които сякаш са кладенци от ин… — внезапно му хрумна нещо и Чайлдан се изправи. — С един изстрел — два заека! Ето това е!“ — той изтича при подредените в дъното на магазина украшения и се зае грижливо да ги подбира и опакова (като не забравяше да им свали етикетчетата с цените). Брошка, медальон, две гривни. Наближава два, значи — време е да затваря магазина. Има достатъчно време да отскочи до апартамента на семейство Касура. Мистър Касура, иначе казано — Пол, най-вероятно в този момент ще е на работа. Мисис Касура, обаче, със сигурност ще си е у дома.
Скромен подарък — произведения на съвременното американско изкуство. И в добавка към тях — моите комплименти. Ето така човек си прокарва път към висшето общество. Робърт си представи разговора: „Не са ли чудесни? В магазина имам пълна колекция. Ще я запазя за вас, минете когато ви е удобно. А тези тук, са личен подарък за вас, Бети.“
Усещаше че трепери. Двамата насаме в празния апартамент, докато мъжът й е на работа. Господи, може ли да изпусне такъв удобен случай! Чайлдан почувства, че не му стига въздуха. От една кутия извади лъскава хартия и панделка и се зае да опакова подаръка за мисис Касура. Тази мургава, невероятно привлекателна жена, стройна — в красивото си кимоно. А може би днес ще с някоя от онези полупрозрачни ориенталски пижами, леки, удобни за дома?
„Ах — въздъхна страстно Чайлдан. — Но… не съм ли прекалено самоуверен? Ами ако това не се хареса на Пол? Току виж подушил нещо нередно. Май ще е най-добре да действам по заобиколен път — да занеса подаръка на него, в службата. Ще изляза със същия номер. И едва след като ми позволи, ще се видя с Бети. Няма да има никакъв повод за подозрения. А с Бети ще се уговоря по телефона за среща например утре. Май наистина така ще е най-добре.“
Още щом зърна партньора си да се задава откъм ъгъла, Франк Фринк веднага разбра, че срещата не е протекла според очакванията им.
— Какво стана? — извика той и пое кошницата от ръцете на Ед. — Исусе Христе, забави се близо два часа! Толкова ли време му отне да каже едно „не“?
— Той не каза „не“ — отвърна Ед. Имаше ужасно изморен вид докато се качваше в камиона.
— Какво каза тогава? — Франк вдигна капака на кошницата и веднага видя, че голяма част от украшенията ги няма. И то най-добрите. — Доста е взел? Все пак какво стана?
— Консигнация — рече кратко Ед.
— И ти се съгласи? — не можеше да повярва — Толкова пъти го обсъждахме…
— Не знам как се получи.
— Божичко! — извика Франк.
— Съжалявам. Отначало се държеше така, сякаш е готов да ги купи. Отдели доста неща. Мислех, че ще ги плати веднага.
Двамата останаха в кабината, загледани мълчаливо пред себе си.
10
За мистър Бейнс тези две седмици бяха същински ад. Всеки ден по обед той звънеше в Търговската мисия, за да провери дали най-сетне не се е появил възрастният джентълмен. Отговорът неизменно беше отрицателен. С всеки изминат ден гласът на мистър Тагоми ставаше все по-хладен и официален. И днес, докато за шестнадесети пореден път вдигаше телефона, на Бейнс внезапно му мина през ума: „Не е далеч моментът, когато ще ми кажат, че мистър Тагоми е излязъл. И моли повече да не го безпокоя. Това ще е краят. Но какво, по дяволите се е случило. Къде пропадна мистър Ятабе?“
Струваше му се, че има само едно обяснение — внезапната смърт на Мартин Борман и настъпилата след това в Токио суматоха. Вероятно мистър Ятабе вече е пътувал с кораб към Сан Франциско, когато от японските острови го е застигнала шифрограма да се върне за нови инструкции.