„Лош късмет — поклати глава Бейнс — а може би фатален.“ Но, при всички случаи не биваше да забравя къде се намира и с каква цел е пристигнал тук. Срещата трябваше да се състои на всяка цена. Само четиресет и пет минути му бяха необходими за да долети от Берлин! Какви времена! Може да отлети където си иска, дори и на някоя друга планета. Но вместо това кисне в този проклет хотел и с всеки изминат ден все повече губи присъствие на духа. И се отдава на мрачни мисли.
„А другите сега не спят — помисли си с горчивина той. — Едва ли седят безпомощно и чакат като мен.“
В потвърждение на мислите си мистър Бейнс за кой ли път днес разтвори обедното издание на „Нипон таймз“ и плъзна поглед по заглавието:
„ДОКТОР ГЬОБЕЛС Е ИЗБРАН ЗА РАЙХКАНЦЛЕР
Изненадващо решение на Партийния комитет при избора на новия лидер. Решителна реч по радиото. Берлин възторжено ликува. Очаква се официално изявление. Гьоринг е вероятния заместник на Хайдрих за поста шеф на полицията.“
Той препрочете цялата статия. След това хвърли вестника на масичката, вдигна телефона и набра номера на Търговската мисия.
— Обажда се мистър Бейнс. Мога ли да говоря с мистър Тагоми?
— Един момент, сър.
Дълга пауза.
— На телефона мистър Тагоми.
Бейнс пое дълбоко въздух.
— Сър, простете за тази така тягостна и за двама ни ситуация…
— Ах. Мистър Бейнс.
— Искрено съжалявам, че злоупотребявам с вашето гостоприемство. Но уверен съм, че ще настъпи време когато ще оцените причините, наложили това толкова продължително очакване на стария джентълмен…
— За съжаление, все още не е пристигнал.
Мистър Бейнс затвори очи.
— Толкова се надявах, след като от вчера…
— Боя се, че не, сър — гласът на Тагоми бе самата вежливост. — Бихте ли ме извинили, мистър Бейнс. Неотложни дела.
— Приятен ден, сър.
Телефонът изщрака. Днес мистър Тагоми бе затворил без да му пожелае „довиждане“. Мистър Бейнс замислено остави слушалката.
„Трябва да предприема някакви действия. Не мога повече да чакам.“
Категорично му бяха забранили да влиза в каквито и да било контакти с абвера. Независимо от обстоятелствата. Задачата му беше да се свърже с японския военен представител, да обсъди с него определен кръг въпроси и след това незабавно да се върне в Берлин. Но никой не бе предвидил тази неочаквана смърт на Борман…
Изглежда ще се наложи да наруши инструкциите. Нямаше с кой друг да се посъветва, освен със себе си.
В настоящия момент на територията на Тихоокеанските Съединени щати оперираха не по-малко от десет агента на абвера. Част от тях — а може би всички — бяха известни на местния шеф на SD и на регионалния шеф, Бруно Кройц фон Меере. Преди доста години се бяха запознали с Бруно на една партийна вечеринка. Сред полицейските среди Бруно имаше лоша слава. Твърдяха че именно той разкрил през 43-та чешко-британската операция за покушение над Хайдрих и така да се каже спасил от убийство палача. Още по онези времена Бруно Кройц фон Меере заемаше доста висок пост в SD. Във всеки случай не беше някакъв посредствен полицай-бюрократ.
Всъщност, беше доста опасен човек.
Съществуваше възможност, независимо от изключителните мерки за сигурност, които бяха предприели абвера и „Токока“ — секретните служби на Токио, в SD да са научили за плануваната среща в Търговската мисия. Но както и да е — намираха се на територия под японска юрисдикция и SD нямаше никаква реална власт. Естествено, можеха да го арестуват още щом стъпи на родна земя, но тук не можеха да го докоснат с пръст. Това важеше още повече за японския джентълмен и за уговорената среща. Или поне, така се надяваше Бейнс.
И все пак — възможно ли бе главорезите от SD да са задържали стареца някъде по пътя? По време на дългото плаване през океана?
„Вместо да си губя времето в напразни догадки — мислеше си мистър Бейнс — най-добре е час по-скоро да запитам вишестоящата инстанция дали мистър Ятабе ще дойде. Те са длъжни да знаят. Дори в случай, че старецът е попаднал в лапите на SD, или правителството в Токио му е наредило да се върне. Всъщност, ако старецът е в SD, то съвсем скоро ще сложат ръка и на мен.“
Въпреки всичко, ситуацията не изглеждаше напълно безнадеждна. През тези дълги и мъчителни дни на очакване в хотел „Абхирати“, в главата на мистър Бейнс бе узрял нелош план.
„По-добре да предам информацията на мистър Тагоми, отколкото да се върна в Берлин с празни ръце. Така поне има някаква надежда, макар и съвсем малка, че тя ще попадне у хората, за които всъщност е била предназначена. Бедата в случая бе, че мистър Тагоми можеше да участва едностранно — като приемник на информация. В най-добрия случай би могъл да я запамети и после да отпътува за японските острови, за да я предаде комуто е необходимо. Докато мистър Ятабе беше човек с определена политическа тежест — той можеше както да приема, така и да предава информация. Но по-добре малко, отколкото нищо. Няма никакво време за губене. Трябва за кой ли път да се започне от начало мъчителния процес на осигуряване на информационен канал между една определена фракция в Япония и друга тайна фракция — в сърцето на Германия… Мистър Тагоми без съмнение ще е неприятно изненадан — усмихна се кисело той — когато неочаквано му стоваря такава тежест на раменете. Толкова далеч от технологията на шприцформите… Хе-хе. Току виж направил някой нервен припадък. А може и да се раздрънка не там където трябва. Или пък да се престори, че нищо не е чул и разбрал. Просто ще откаже да ми повярва. Ще се изправи, ще ми се поклони хладно и ще излезе още преди да съм започнал. Един вид — въпросът не е от моята компетенция. Лесно му е на него. Подуши ли опасността — пътят за бягство е открит. Как бих искал да съм на негово място. Всъщност, ако погледнем от малко по-друг ъгъл на въпроса — това не е изход дори и за мистър Тагоми. Та ние по нищо не се различаваме. Вярно, би могъл да спусне преграда пред информацията, която се опитвам да му предам. Но после — когато нещата няма да опират само до прости слова? Ако можех само да му го внуша. На него, или на някой, комуто това е необходимо…“