Мистър Бейнс плъзна разсеян поглед по витрините наоколо. Въпреки всичко се чувстваше много по-добре. Изведнъж осъзна, че е спрял пред плакат със снимки на разголени кабаретни хубавици — с огромни гърди, като напомпани до пръсване футболни топки. Стана му смешно, въобще не забелязваше побутващите го на оживената улица минувачи.
Най-сетне бе предприел нещо!
Какво облекчение!
Джулиана четеше, подпряна удобно на вратата на колата. На седалката до нея, подпрял лакът на отворения прозорец, Джо шофираше с една ръка, подръпвайки замислено от димящата в ъгъла на устата му цигара. Нямаше никакво съмнение, че Джо е професионален шофьор — колата се носеше бързо и уверено по асфалтирания път. Кенън сити бе останал далеч зад тях. От радиото ромолеше безкрайна фолклорна музика — дрънкаха китари и тамбури, в неясна за Джулиана смесица от национални стилове.
— Кич — рече Джо, когато свърши поредната песен. — Разбирам доста от музика — той я погледна. — За мен има само един велик диригент. Знаеш ли кой? Артуро Тосканини.
— Не съм го чувала.
— Италианец. След войната нацистите му забраниха да дирижира — заради политическите му убеждения. После умря. В сравнение с него фон Караян — диригентът на нюйоркската филхармония — е начинаещ. Когато бях в лагера често ни водеха на негови концерти. Задължително мероприятие. За един истински италианец това е — можеш да предположиш какво. Интересна ли е книгата? — неочаквано смени темата Джо.
— Завладяваща е.
— Харесвам Верди и Пучини. А в Ню Йорк ни бомбардираха само с Вагнер и Орф. Всяка седмица ни мъкнеха в „Медисън скуер гардън“, където Американската Нацистка Партия устройваше просташки шумни тържества със знамена, барабани, фанфари и горящи факли. Караха ни да крещим някакви дивашки възгласи още от времето на готските племена и на това му викаха „изкуство“. Била ли си в Ню Йорк преди войната?
— Да — отвърна Джулиана, без да прекъсва четенето.
— Вярно ли, че имало страхотни театри? Така поне съм чувал. Сега всичко идва от Берлин. Живях близо тринадесет години в Ню Йорк и нямаше нито един мюзикъл, или представление, само тези…
— Остави ме да чета — прекъсна го Джулиана.
— Същото е и с книгите — Джо не й обръщаше внимание. — Чете се само това, което разрешат от управлението в Мюнхен. А казват, че преди войната Ню Йорк бил световен център на печатната индустрия.
Тя си запуши ушите и направи опит да се съсредоточи върху разтворената на коленете й книга. Тъкмо бе стигнала до там, където се разкриваха тайните на чудото, наречено телевизия. Особено я развълнува идеята, че малки, портативни апарати могат да се продават дори в затънтени райони на Африка и Азия.
„…само благодарение на свръхмодерните американски технологии, въведени в масово производство в Детройт, Чикаго, Кливланд — тези вълшебни имена! — стана възможно това чудо — световният пазар да бъде залят с евтини, достъпни за всеки телевизори. И какво беше първото нещо, което зърваха тези трескави от възбуда, недохранени и зле образовани нещастници, когато включваха този дар на щедрата американска ръка? Наклякали, сред пустинята, или някъде другаде, те се блещеха в синия екран на захранвания от акумулатори телевизор, където се редяха думи, уроци по четене. Следваха образователни програми — как да изкопаят дълбок кладенец, да разорават изсъхналата земя, как да пречистват водата, да лекуват болните. Високо над тях, в небето плуваше изкуствената американска луна и ретранслираше невидимия сигнал над цялата повърхност на планетата… до всички жадни за знания народи в Азия и Африка…“
— Всичко наред ли четеш? — попита я Джо. — Или прескачаш скучните места?
— Толкова е красиво — възкликна тя. — Америка помага на бедните и страдащите от целия свят.
— Благотворителност в световен мащаб? — ухили се той.
— Да. Ето — „Новото мислене при президента Тъгуел“. Слушай. Тя зачете на глас:
„…Как са живели преди в Китай? Разкъсвана от глад и противоречия страна, чиято единствена надежда е била намесата на Запада. Какво би могъл да направи един човек, пък бил той и самия президент-демократ Чан Кай Ши, с неговите планове за Великия строеж. Не, за Китай това не беше строеж, а повторно изравяне на землянките. Трябваше някой да пробуди заспалия в древни времена дракон, да му отвори очите за постиженията на модерния свят — реактивни самолети, атомна енергия, аутобани, автоматизирани заводи и свръхмодерна медицина. Но откъде да падне този гръм, за да разбуди спящия гигант? Чан единствен знаеше отговора, още когато народът водеше неравен бой с японските нашественици. Този гръм трябваше да дойде от Съединените щати. И ето — в началото на петдесетте години в Китай започнаха да пристигат първите групи от американски инженери, учители, агрономи, лекари, за да пробудят за нов живот притихналата провинциална страна…“