— Искаш да кажеш, че Чърчил продължава да е на власт? Ами той няма ли да е на деветдесет?
— Е тук им е слабото място на американците — ухили се Джо. — На всеки осем години, в най-добрия случай, удрят шут на своя президен, колкото и да го бива. А Чърчил и с пръст не могат да го пипнат. След като Тъгуел слиза от президентския пост, на американците не им потръгва с лидерите. Изреждат се само бездарници. А на Чърчил властта му сякаш расте с годините. И в началото на шестдесетте вече е като далекоизточен император — никой не смее да му противоречи. Зад гърба си има близо двадесетгодишно владичество.
— Боже мили — възкликна Джулиана и се зарови в последните страници на книгата сякаш в търсене на потвърждение за чутото.
— В едно съм съгласен — продължи Джо — Чърчил беше единственият свестен ръководител, с който Британия разполагаше по време на войната. Ако не бяха го изпратили преждевременно в оставка, англичаните щяха да са много по-добре. Запомни какво ще ти кажа — държавата струва точно толкова, колкото струва нейният управник. Fuhrerprinzip — принципът на лидерството, както казват нацистите. И са прави. Дори и този Абендсън е принуден да го признае. Вярно, за американците не е проблем да разширят своята сфера на влияние в басейна на Тихия океан, след като са поставили на колене японците. Но това не е достатъчно, липсва им духовното разбиране на тези народи. Както на тях, така и на англичаните. Защото и едните и другите са плутократи, управлявани от богатите. Единственото за което мислят, е как да спечелят повече пари. Точно тук греши Абендсън — няма да има нито социална реформа, нито някакви благотворителни програми за безработните — англосаксонската плутокрация просто няма да позволи.
„Говори като убеден фашист“ — помисли си Джулиана.
Джо сякаш прочете мислите й, той я погледна внимателно, после намали скоростта и каза:
— Виж какво, аз не съм интелигент. Фашизмът няма нужда от такива. Фашизмът иска дела. Теорията произхожда от действието. Държавата иска от нас само едно — познаване движещите сили на социалния прогрес. Разбираш ли? И това е което знам, Джулиана — той преглътна развълнувано. — Всички тези стари, прогнили финансови империи — Франция, Британия, САЩ, макар последната да не е империя, а само алчно, недоносено копеле — всички те нямат душа, а значи нямат и бъдеще. Нямат перспектива. Съгласен съм — нацистите са улични главорези. И ти мислиш така, нали?
Джулиана се усмихна, жестикулираше бързо и развълнувано като истински италианец.
— За този Абендсън разкочвничето на световния прогрес е в идеята САЩ и Британия да спечелят войната. Глупости! В това няма никакъв смисъл. Победил този, победил онзи — какво значение? Чела ли си някога нещо от дучето? Вдъхновен, красив човек. Красиви слова. Умее да гледа право в същината на нещата. Истинската причина за войната според него е стълкновението между старото и новото. От едната страна парите — тук нацистите съвсем погрешно намесиха и еврейския въпрос, а от другата — духът на масите, онова, което в Германия наричат Gemeinschaft — народопсихология. Като руснаците, с техните комуни. Разбираш ли? Само че комунистите се заеха да строят пан-славянска империя, като откраднаха идеята от Петър Първи, прикривайки се зад социални реформи.
„Нали така направи и Мусолини“ — помисли си Джулиана.
— Кръвожадността на нацистите е бедствие — кимна Джо, докато задминаваше един камион. — Но за губещия, промяната винаги е по-тежка. В това няма нищо ново. Погледни например Френската революция. Или Кромуел, войната му с ирландците. В немския темперамент има прекалено много философия, че и театър, ако искаш. Всички тези митинги, прокламации, възвания. Истинският фашист не говори много, той е човек на делото — като мен? Съгласна ли си?
В отговор Джулиана се разсмя:
— Божичко, говориш като кафемелачка!
— Опитвам се да ти обясня фашистката Теория на действието! — извика полуразгневено той.
Джулиана не можа да отговори — превиваше се от смях.
Но мъжът до нея не намираше нищо смешно в ситуацията, лицето му бе почервеняло. Той я гледаше с облещени очи, на челото му беше изпъкнала сивкавовиолетова вена. Той прокара нервно ръка през косата си.
— Не ми се сърди — задъхано промълви тя.