— Тогава напишете ордер за задържане на Рудолф Вегенер.
Райс протегна ръка към писалката и със спокойни движения попълни ордера за арест. След това го подаде на шефа на SD.
— Благодаря — Кройц фон Меере лекичко се поклони. — И още — когато японците се обърнат към вас с протест…
— Ако го направят.
Кройц фон Меере го измери с поглед.
— Ще го направят. Ще цъфнат тук петнадесет минути след като приберем Вегенер.
— А аз ще им кажа, че не знам нищо за никакъв струнен квинтет.
— Не след дълго ще е в ръцете ни, така че бъдете готов. Можете да кажете на японците, че е хомосексуалист, или фалшификатор, или каквото ви хрумне. И че в Германия го чака присъда. Само не им казвайте, че го преследваме по политически причини. Знаете добре, че не признават деветдесет процента от национал-социалистическото право.
— Знам — кимна раздразнено Райс. — Знам какво да правя.
„И този път ми минаха през главата — възмущаваше се той. — Свързал се е направо с Канцеларията. Копеле мръсно.“
Ръцете му трепереха. Дали беше от разговора с Гьобелс? Какво — страх го е от началството? Или от това, че и този път го изиграха, оставиха го на опашката. „Тези гадни полицаи… винаги те излизат по-силни. Ето, вече и Гьобелс работи за тях. Скоро ще управляват Райха. Но какво бих могъл да направя? Какво може да направи всеки от нас? Нищо друго не ни остава, освен да им сътрудничим. Няма съмнение, че този тук може да получи каквото си иска само като вдигне телефона — дори и моята оставка.“
— Няма съмнение — произнесе той на глас — че правилно сте оценили важността на въпроса, хер полицайфюрер. Очевидно от бързината и ефикастността, с която заловите предателя зависи безопастността на родината — той усети че му призлява от глупостите, които дърдореше.
Но Кройц фон Меере го гледаше благосклонно.
— Благодаря ви, консул.
— Сега всичко зависи от вас.
Кройц фон Меере внезапно помрачня.
— Е, още не сме го спипали. Нека почакаме малко. Ако знаете само как ми се иска всичко да свърши час по-скоро.
— А японците оставете на мен — продължи Райс. — Както знаете, имам не малък опит в това отношение. Така че протестът…
— Я чакай малко — прекъсна го грубо Кройц фон Меере. — Трябва да помисля — изглежда обаждането от Канцеларията го бе развълнувало и донякъде обезпокоило.
„Нищо чудно човекът от абвера да ви се изплъзне и това ще ти струва работата — злорадо си помисли консул Хюго Райс. — Както и моята разбира се. И двамата ще се озовем на улицата. Никаква сигурност няма в тоя живот. Всъщност, не бих имал нищо против да ти подложа лекичко крак, скъпи хер полицайфюрер, стига разбира се никой да не усети. Например, като се появят тук разгневените джапанки да им намекна за скоропостижното отпътуване на Рудолф с полета на «Луфтханза». Или пък бих могъл да погъделичкам самочувствието им, като се държа надменно, все едно че пред мен са туземци и че Райхът не дава пет пари за жълтокожите недораслъци. Колко им трябва да ги ужилиш. Ако ги ядосам достатъчно, ще вдигнат вой чак до Гьобелс. М-да, възможности много. Но извода е един — без моята активна намеса SD няма да успеят да го измъкнат от Тихоокеанските Щати. Трябва внимателно да преценя възможността за удар…
Не мога да понасям да ми минават през главата — мислено стисна зъби Райс. — Това направо ме вбесява, кара ме да се изнервям, а изнервя ли се не мога да спя, нито да си върша свястно работата. Следователно, необходимо е да взема мерки началството в Берлин да ме избави от подобен проблем. Много по-добре щях да се чувствам както денем, така и нощем ако този баварски главорез си го приберат у дома, та по цели нощи да драска полицейски доклади в някой вмирисан участък.
Но сега не е време за подобни мисли. Докато се мъча да реша как…“
Телефонът иззвъня.
Този път Кройц фон Меере се пресегна решително и сграбчи слушалката, без да чака разрешение от Райс.
— Ало — рече той в слушалката. Настъпи тишина, докато отсреща говореха.
„Нима всичко е свършило?“ — зачуди се Райс.
Но шефът на SD му подаде телефона:
— Теб търсят.
Райс въздъхна едва забележимо.
— Обажда се някакъв учител — каза Кройц фон Меере. — Пита дали не можеш да снабдиш училището му с австрийски театрални афиши.
Малко преди единадесет, Робърт Чайлдан затвори магазина и се отправи пеша към офиса на мистър Пол Касура.
За щастие Пол не беше зает. Той поздрави вежливо Чайлдан и му предложи чаша чай.
— Не искам да ви отнемам от времето — отвърна Чайлдан след като и двамата отпиха по глътка ароматен чай. Макар и малък, кабинетът на Пол бе модерно и с вкус обзаведен. На стената висеше окачена великолепна репродукция на Мокей, „Тигърът“ — шедьовър от края на тринадесети век.