— Винаги се радвам да ви видя, Робърт — отвърна Пол с глас, в който на Чайлдан му се стори, че долови нотка на досада. Но може би това бе рожба на собственото му воъбръжение. Чайлдан впи поглед в своя събеседник. На лицето му беше изписано добродушно изражение. И въпреки всичко — Чалдан чувстваше някаква едва доловима промяна.
— Вашата съпруга — заговори той — струва ми се е била малко разочарована от подаръка, който ви поднесох. Опасявам се, че със своята небрежност оскърбих чувствата ви. Но надявам се да ме разберете — досега не бях търгувал с подобни предмети и реших да рискувам. Естествено, на вас с Бети ви е къде-къде по-лесно да отсъждате, отколкото на мен.
Пол поклати глава:
— Бети не беше разочарована, Робърт. Аз не й поднесох украшението — той се пресегна и извади от една чекмедже малката, бяла кутийка. — Все още не е напуснало този офис.
„Всичко е разбрал — помисли си Робърт. — Сече му пипето. И дума не е обелил пред нея. Значи така. Да се надяваме, че няма да се нахвърли върху мен с обвинението, че съм се опитал да съблазня собствената му съпруга. Защото тогава с мен е свършено.“
Чайлдан отпи бавна глътка чай, мъчейки се да си придаде равнодушен вид.
— Така ли? — възкликна изненадано той. — Интересно.
Пол отвори кутийката, извади брошката и се зае да я разглежда. Вдигна я към светлината, а после я завъртя.
— Позволих си да я покажа на мои познати, — каза той. — които подобно на мен се интересуват от американски исторически предмети и произведения на изкуството — той погледна Чайлдан право в очите. — Никой от тях не бе виждал преди нещо подобно. Както сам обяснихте, такива съвременни изработки все още не са съвсем познати. Мисля, също така добавихте, че сте единствения представител.
— Да, това е така — кимна Чайлдан.
— Желаете ли да научите каква беше тяхната реакция?
В отговор Чайлдан се поклони.
— Тези хора се изсмяха — каза Пол. — Изсмяха.
Чайлдан мълчеше.
— Да, аз също ви се смях, макар и без да ме виждате, — продължи Пол — когато онзи ден се появихте с тези неща. Естествено, за да запазя вашето достойнство се стараех да не заподозрете тази моя реакция и ако си спомняте, през по-голямата част бях леко необщителен.
Чайлдан кимна.
Като разглеждаше внимателно брошката, Пол продължи:
— Реакцията ни е лесно обяснима. Ето парче метал, което е било разтопено, докато загуби форма. В него няма нищо, то не олицетворява някаква идея, не крие в себе си символ. Просто е безформено. Иначе казано, съдържание лишено от форма.
Чайлдан кимна повторно.
— И въпреки това — продължи Пол — от няколко дена го разглеждам внимателно. Трябва да призная, че без да има каквато и да е видима причина изпитвам емоционална привързаност към този обект. Защо се получи така? — бих могъл да попитам. Та аз дори не се опитвам, като в немските психологически тестове, да проектирам психиката си върху него. Все още не различавам никакви очертания, никаква форма. Единственото, което долавям е полъха на Дао. Разбирате ли? — той размаха възбудено ръка. — В нея има хармония. Силите, които се крият вътре са уравновесени. В състояние на покой. Така да се каже, този обект е сключил мир с вселената. Отделил се е от нея и е постигнал своя вътрешна хомеостаза.
Чайлдан впери поглед в украшението. Пол продължаваше да говори, сякаш забравил за съществуването му.
— В себе си обектът не съдържа уаби и не би могъл. Но — той докосна нежно брошката — Робърт, в този обект има уо.
— Мисля че сте прав — изрече объркано Чайлдан, като трескаво се мъчеше да си спомни какво означаваше това уо. Думата не беше японска, по-скоро китайска. „Мъдрост — помисли си той. — Не, разбиране. Както и да е, нещо възвишено.“
— Ръцете на съдателя — говореше Пол — са имали уо и са успели да предадат това уо на този предмет. Вероятно само той знае какво символизира брошката. Тя е завършена, Робърт. И от нейната завършеност ние черпим уо за нас самите. Наслаждаваме се на хармонията, която се крие не в едно произведение на изкуството, а в един завършен обект. Напомня ми за една костница в Хирошима, където бяха изложени мощите на някакъв средновековен светец. Но онова беше реликва, а това тук е дело на човешките ръце. Едното съществува сега, а другото не е нищо повече от спомен. Благодарение на продължителна медитация успях да разкрия ценността на този предмет, която е в противоречие с неговата историчност. И както сам виждате, съм дълбоко впечатлен.
— Да — каза Чайлдан.