— Вече реших.
Очите на Пол блеснаха.
Чайлдан се поклони и каза:
— Ще се вслушам съвета ви. Още сега ще се срещна с този търговец.
Странно, но Пол не изглеждаше очарован. Той изсумтя нещо неразбрано и се върна при бюрото. „Сдържани са докрай — рече си Робърт.“
— Хиляди благодарности за оказаната помощ — продължи той и се надигна. — При първия удобен случай ще се постарая да се отблагодаря. Никога няма да забравя добрината ви.
Но японецът го гледаше все така безстрастно. „Право казват — помисли си Чайлдан — че лицата им били непроницаеми.“
Потънал в мисли Пол го съпроводи до вратата. Но в момента, в който Робърт се готвеше да излезе, той внезапно го запита:
— Американските занаятчии са направили това на ръка, нали така? Произведението е рожба на техния ум и тяло.
— Да, от проектния дизайн до окончателната изработка.
— Сър! Ще се съгласят ли те с правилата на играта? Едва ли са очаквали подобен обрат.
— Уверен съм, че ще успея да ги убедя — този проблем му се стори несъществен.
— Да — кимна Пол. — Сигурно сте прав.
Но нещо в гласа му накара Пол да настръхне. И изведнъж той разбра. Сякаш успя да надзърне зад воала на ориенталската двусмисленост.
Разбира се. Целта тук бе само една — да се унищожи създаденото от ръцете на американските занаятчии. Какъв очеваден цинизъм и, Боже мили, той вече бе налапал въдицата. „Как ловко ме накара сам да взема решението, стъпка по стъпка, през джунглата на собствените ми мисли. Произведенията на американското искуство са годни единствено като модели за евтини амулети. Ето как ни управляват японците, не със сила или жестокост, а с изтънчено до съвършенство коварство. Господи, ние наистина сме варвари в сравнение с тях! Безсилни сме пред подобна безмилостна логика. Пол не каза — и никога не би казал — че нашето изкуство не струва. Накара ме да го кажа вместо него. И накрая дори изрази мълчаливо съжаление пред моето признание. Фин, цивилизован жест пред лицето на истината. Чувствам се смазан — той едва се сдържа да не го извика, но в последния миг успя да насочи своя безсилен гняв към пещерите на съзнанието, в чиито сводове викът сякаш отекваше многократно. «Унижи мен и моята раса. А аз съм безпомощен. Не мога да отвърна защото победените сме ние и загубата ни е точно такава — тънка, финна и деликатна дотолкова, че дори не сме в състояние вече да я почувстваме. Кой знае, сигурно ще минат хилядолетия, преди да осъзнаем какво се е случило с нас.»
Необходими ли са повече доказателства за уменията на японците да управляват? От мъка му идеше да се разплаче. «Да — помисли си язвително той — това е все едно да чуеш някой остроумен виц. Трябва не само да го запомниш, но и да съумееш да го предадеш. Но на кого? Ето това е проблема. Тези неща са прекалено лични, за да ги разказваш на другите.»
Погледът му се спря на поставеното в ъгъла на стаята кошче за боклук. «Ами ако още сега го запратя вътре! — помисли си той. — И сложа край на всички тези амулети и тази обладана от уо брошка! Ще ми стигне ли смелостта да го сторя? Да сложа край на унижението, тук, пред очите на Пол?»
Чайлдан стисна брошката в юмрук, но не можеше да намери сили да я хвърли. Това щеше да означава край на всички надежди.
«Проклети да са, никога не ще успея да се отърва от тяхното влияние. Прекършен съм завинаги… — той забеляза, че Пол го раглежда внимателно. — сякаш с невидима нишка са завързали тази дранкука право за съвестта ми. Навярно прекалено дълго живея край тях. Късно е вече да бягам и да се приспособявам към моите.»
— Пол — изрече с нисък, дрезгав глас Робърт Чайлдан и спря неуверено.
— Да, Робърт.
— Пол, аз съм… унижен.
Стаята заплува пред очите му.
— Защо мислите така, Робърт? — учтива загриженост.
— Пол… почакайте малко — той плъзна пръст по навлажнената от собствената му пот брошка. — Аз… се гордея с това произведение на изкуството. И през ум не би ми минало да го превърна някакъв в евтин амулет. Отказвам категорично.
И отново, за кой ли път, Робърт не успя да определи реакцията на човека пред него.
— Но въпреки всичко ви благодаря. — додаде той.
Пол се поклони.
Робърт Чайлдан също се поклони.
— Хората създали тази красива вещ — каза Робърт — са свободомислещи американски художници. Аз също съм свободомислещ човек. Подобно недостойно предложение за мен не е нищо друго освен обида и аз настоявам за незабавно извинение.
Последва непоносимо дълга пауза.
Пол втренчи поглед в него с леко вдигнати вежди. Устните му бяха леко изкривени. Усмивка?