Разнесе се тревожния глас на Рамзи:
— Сър, във фоайето са нахлули хора от SD. Опитват се да превземат сградата. Счепкали са се с охраната на „Таймз“. — Някъде отдалеч се чу вой на сирени, които се приближаваха по улицата. — Насам идват подразделения на Военната полиция и кемпейтай.
— Благодаря ви, мистър Рамзи — кимна Тагоми. — Постъпихте благородно като не се подадохте на паниката — Бейнс и генерал Тедеки слушаха напрегнато разговора. — Господа, — обърна се към тях Тагоми — няма съмнение, че главорезите от SD ще бъдат премахнати, преди да се доберат дотук — той отново се обърна към Рамзи: — Блокирайте и двата асансьора.
— Да, мистър Тагоми.
— Не остава друго освен да чакаме — каза Тагоми. След това отвори най-долното чекмедже на бюрото, извади от там дървена кутия и я отвори. Вътре лежеше едрокалибрен револвер „Колт“, прекрасно запазен, образец 1860 г. — гордост за всеки колекционер. Мистър Тагоми извади кесията с барут, куршуми и гилзи и с невъзмутим вид започна да зарежда пистолета. Бейнс и генерал Тедеки го гледаха с изцъклени очи.
— От личната ми колекция — каза не без гордост Тагоми. — В свободното време обичам да практикувам бърза стрелба от кобур. Състезавам се с приятели, нерядко ги побеждавам. Но досега не се е налагало да го използвам срещу истински нападатели — той сграбчи пистолета с две ръце и го насочи към вратата. После зачака търпеливо.
Приведен над циркуляра Фринк Франк завършваше фината шлифовка на чифт изящни сребърни обеци. Оформените като черупки на охлюви висулки се бяха нагрели до червено от продължителното шлифоване, но Франк продължаваше да ги притиска върху въртящия диск.
— Не се престаравай — подвикна му Ед Макарти. — Обери само издатините, шуплите остави на мен.
В отговор Фринк Франк промърмори нещо неразбрано.
— Остави потъмнелите места — настояваше Ед. — Среброто трябва да изглежда старо — така по-добре върви на пазара.
„Пазар“ — мислено възкликна Франк.
До сега не бяха продали нищо. Като се изключи консигнацията с „Американ артистик хендкрафтс“ всички останали магазини не бяха проявили капчица интерес към техните изделия.
„Вместо да трупаме пари — ядосваше се Франк — ние продължаваме да трупаме дрънкулки.“
Увлечен в мисли Франк не забеляза, че опасно е приближил клипса на обецата до въртящия диск. Изведнъж дрънкулката изскочи от пръстите му, удари се в предпазния екран и тупна на пода. Франк изключи мотора.
— Защо не внимаваш? — укори го Макарти.
— Господи, да не мислиш че е много лесно да стискаш такава дреболия, когато е нагорещена!
— Добре де, вдигни я.
„Дявол да я вземе“ — помисли си Франк.
— Какво има? — попита Макарти като видя, че Франк не възнамерява да вдигне обецата.
— Хвърляме си парите на вятъра — избуча в отговор Франк.
— Не можем да продадем нещо, ако не сме го направили.
— Нищо не можем да продадем — отряза Франк. — Независимо дали ние сме го направили, или не.
— Опитахме само на пет места.
— И на още пет да опитаме — пак същото.
— Не падай духом.
— Не падам духом — сопна се Франк.
— Ами какво тогава?
— Просто смятам, че е време да си потърсим купувач на едро.
— Щом е така — отвърна Ед — защо не напуснеш?
— Напускам.
— Ще продължа сам — Макарти запали лампата на поялника.
— Как ще разделим капитала?
— Не знам. Ще го измислим някак.
— Можеш да откупиш моята половина.
— По дяволите — не!
Франк бързо сметна на ум:
— Не повече от шестотин долара.
— Не. Ще вземеш половината от всичко.
— И половината от мотора ли?
За миг настъпи мълчание.
— Да опитаме само в още три магазина — предложи миролюбиво Ед Макарти. — А после ще решим.
Франк клекна на пода, вдигна обецата и я постави в една картонена кутия.
— Ще изляза да запаля една цигара — рече той и пое към стълбите.
„Всичко е свършено — мислеше си той, застанал на входа с марихуанена цигара между пръстите. — Знам го и без помощта на Оракула. Сам мога да подуша краха. Едно не знам — защо стана така? Цял живот можем да обикаляме тези проклети магазини, от град на град, от щат на щат — но няма да ни потръгне. В цялата тази работа има нещо не наред. Колкото и да се опитваме, не ще успеем да променим хода на съдбата. Искам да узная защо. Но никога не ще узная. Къде сгрешихме? Какво не сторихме както трябва? Някъде трябва да сме пропуснали своя голям миг. Обърнали сме гръб на Дао. Поели сме в погрешна посока — нагоре, срещу течението. Докато опрем в задънената улица. И ето го — крахът е близо. Светлината си е отишла и сега сме в царството на ин. Не остава нищо друго, освен да пъшкаме под неговото иго.“