Франк вдигна марихуанената цигара и подръпна няколко пъти, като гледаше с празен поглед минувачите. Ненадейно един от тях — мъж на средна възраст, бял, облечен в най-обикновен костюм — се спря пред него.
— Мистър Фринк? Франк Фринк?
— Имаш го — кимна Франк.
Мъжът вдигна ръка и разтвори пред очите му удостоверение.
— Аз съм сътрудник на Полицейското управление на Сан Франциско. Имам заповед за вашия арест — с другата ръка мъжът стисна Франк за лакътя.
— За какво? — разтрепера се Франк.
— За измама. Срещу вас е постъпило оплакване. От мистър Чайлдан, притежател на „Американ артистик хендкрафтс“ — полицаят го поведе по тротоара, още един застана от другата страна на Франк. Натикаха го в един сивкав „Тойопед“, паркиран до тротоара.
„Ето значи какви изпитания ми готви съдбата. Налага се да склоня глава пред тези гадни копелдаци“ — помисли си Франк, докато седеше притиснат от двамата полицаи. Трети полицай затвори вратата, намести се отпред и пое сред оживения трафик.
— Имате ли адвокат? — попита едно от ченгетата.
— Не — отвърна той.
— В участъка ще ви предложат списък.
— Благодаря.
— Какво направихте с парите? — попита другият полицай, докато завиваха към гаража на Полицейския участък.
— Изхарчих ги.
— Всичките?
Франк не отговори.
Полицаят поклати глава и се изсмя.
— Финк ли е истинското ви име? — продължи с разпита другия, докато излизаха от колата.
Фринк почувства, че го полазват ледени тръпки.
— Финк — повтори полицаят. — Ти си чифутин, нали? Избягал си от Европа — той надзърна в една претъпкана папка.
— Роден съм в Ню Йорк — рече Франк Фринк.
— Избягал си от нацистите — обади се другият. — Знаеш ли какво означава това?
Фринк Франк ненадейно се изтръгна от хватката им и затича покрай наредените в гаража коли. Ченгетата зад него крещяха бясно. Напреко на изхода бе спряла полицейска кола, с двама полицаи пред нея. Единият от тях беше насочил към него пистолет. Франк спря задъхан, полицаят го сграбчи за китката и му постави белезници. После му се ухили и го поведе обратно, като го придръпваше болезнено с белезниците.
— Хайде обратно в Германия — каза с дрезгав глас полицаят.
— Но аз съм американец — възрази Франк.
— Ти си евреин — поправи го полицаят.
— Ще го регистрираме ли при нас? — запита другият докато изкачваха стълбите.
— Няма смисъл — поклати глава първият. — Направо ще го предадем на германския консул. Те ще го съдят.
Така и не му показаха списък с адвокати.
Близо двадесет минути мистър Тагоми седя неподвижно, с насочен към вратата пистолет. Мистър Бейнс крачеше нервно из кабинета. След като помисли известно време старият генерал вдигна телефона и се свърза с японското посолство в Сан Франциско. Така и не успяха, обаче, да го свържат с посланика — барон Калемакуле. Бил извън града.
В момента генерала чакаше презокеанска връзка с Токио.
— Ще позвъня във Военната Академия — обясняваше той на Бейнс. Гласът му бе съвършено спокоен — Да предупредят имперските военни части по тихоокеанското крайбрежие.
„Значи скоро ще пристигне помощ — помисли си Тагоми. — Сигурно ще изпратят наши морски пехотинци от кръстосвача в залива. Въоръжени с картечници и минохвъргачки. Да се работи по правителствени канали е много ефективно, само че за съжаление отнема време. Докато си стоим тук, на първия етаж черноризците сигурно трошат всичко, което им попадне пред очите и бият когото срещнат.“
Но нищо друго не им оставаше да правят.
— Питам се, има ли някакъв смисъл да се обаждаме на германския консул? — вдигна глава Бейнс.
Мистър Тагоми веднага си представи как извиква мис Ифрайкиан с диктофона и отправя остър протест до хер Райс.
— Ще се обадя по другия телефон на хер Райс — предложи той.
— Заповядайте — покани го с ръка Бейнс.
Без да сваля своя „Колт“ мистър Тагоми натисна бутона на интеркома и поиска да го включат към секретната телефонна линия, която винаги беше свободна за подобни случаи. След това набра телефона на германското консулство.
— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен? — обади се отсреща любезен глас с ясно доловим немски акцент. Вероятно някой от служителите.
— Ако обичате, свържете ме с Негово превъзходителство хер Райс — каза мистър Тагоми. Говореше с вежлив но нетърпящ възражение глас. — Обажда се мистър Тагоми, от Управлението на Японската търговска мисия.
— Да, сър. Един момент — моментът се оказа дългичък. Нищо не се чуваше в телефонната слушалка, дори обичайното пращене.