Не се шегуваше. Беше истина, както се увериха след миг. Великолепна изработка, японски модел пистолет за точна стрелба. Мистър Тагоми го завъртя в ръка.
— А и както се вижда, това не са немци, — продължи Бейнс, като разглеждаше портфейла на единия от двамата застреляни. — а граждани на ТАЩ. Този тук живее в Сан Хосе. Нарича се Джак Сандърс. Нищо не го свързва с SD — той захвърли портфейла на пода.
— Ясно — кимна Тагоми. — Въоръжен грабеж. Без политически аспект.
Както и да е, важното бе, че опитът за убийство, или отвличане от страна на SD се бе провалил напълно. Поне този път. Но очевидно им беше известно кой е мистър Бейнс и защо е дошъл тук.
— Прогнозата — поклати глава мистър Тагоми — е тъжна.
Зачуди се, дали не е по-добре да се консултира с Оракула. Ситуацията бе прекалено объркана и нестандартна, едва ли би могла да бъде анализирана успешно, без помощта на събираната с хилядолетия мъдрост на човечеството. Изправени бяха срещу действията на едно корумпирано от злото тоталитарно общество, по-лошо от всичко познато на този свят. Отвратително в своята безсмислена жестокост. „Ето — мислеше си Тагоми — местното отделение на SD си позволява да провежда в изпълнение решения, които нямат нищо общо с политиката на берлинското ръководство. Къде е смисъла на техните действия? Кой всъщност представлява Германия? Кой я е представлявал? Една гнусна пародия на правителство, готова на всичко само за да защити властта си. Не, за Оракулът няма да е трудно да прозре какво се крие зад това. Дори такава една торба с подивели котки, каквато е Германия ще е по-ясно от разтворена длан за «И цзин».“
Докато наблюдаваше разсеяните движения, с които мистър Тагоми разпръскваше гадателните пръчици, Бейнс за пръв път осъзна колко е объркан и притеснен този човек. „За него, — мислеше си Бейнс — фактът, че е застрелял току що двама души не е просто ужасен, той е и необясним. С какво бих могъл да го успокоя? Направи го за да ме спаси, следователно моралната отговорност за смъртта на тези двамата лежи върху мен и аз съм длъжен да я приема. Точно това ще му кажа.“
Неусетно приближилият се зад гърба му генерал Тедеки прошепна тихо:
— Сам виждате — мистър Тагоми е дълбоко подтиснат. Възпитан е като будист, за него всичко живо е свято, животът е свещен дар и не бива да бъде отнеман насилствено.
Мистър Бейнс кимна разбиращо.
— Уверен съм, че след време ще съумее да възстанови своята душевна хармония — продължи с все така тих глас генералът. — Но точно в този миг му е нужна отправна точка, от която да оцени извършеното от него. И точно в това ще му помогне книгата.
— Разбирам — отвърна мистър Бейнс. „Каквото е за християнина учението за първородния грях — помисли си той. — Чудя се дали някога е чувал за него. Всички ние сме обречени да вършим жестокост, насилие, зло — предопределено ни е още от най-древни времена. Карма — както казват японците.“
За да спаси един човешки живот, мистър Тагоми бе отнел други два. Един логично изграден, хармоничен ум не би намерил нищо разумно в тази постъпка. За човек като Тагоми, подобна дилема заплашваше направо с безумие.
„И все пак — мислеше си Бейнс — решаващият момент не е в настоящето, нито се крие в моята смърт, или в смъртта на хората от SD. Той, макар и хипотетично, е в бъдещето. Това, което се случи днес е оправдано — или няма да бъде оправдано — от онова, което ще стане по-нататък. Може би току що спасихме живота на милиони невинни човешки създания, на цяла Япония?“
Но за човека, вглъбен в разпилените гадателни пръчици, това хипотетично бъдеще не съществуваше. Настоящето — мъртвите на пода, кръвта по килима — бе прекалено осезаемо. Генерал Тедеки бе прав — времето щеше да излекува раните. Ала скрие ли се в себе си, скъса ли връзката с реалността, чака го мрака на душевното безумие.
„И ние не сме по-различни от него — мислеше си Бейнс. — Изправени сме пред същите проблеми. Ето защо почти с нищо не можем да му помогнем. Можем само да чакаме и да се надяваме, че ще намери сили да се пребори със себе си.“
13
Денвър се оказа град с шикозни, модни магазини. Дрехите бяха ужасно скъпи, но за Джо това сякаш нямаше никакво значение — без колебание плащаше всичко, което й хареса и след това я повеждаше към следващия магазин.
Най-сетне някъде към обед, след като премери дузина различни рокли, Джулиана спря избора си на елегантен италиански модел, с къси ръкави и доста изрязано деколте. Виждала бе подобни рокли в магазините за европейска мода, тази линия се смяташе за хит на сезона, а и струваше близо двеста долара.
В добавка към роклята избра три чифта обувки, найлонови чорапи, няколко шапки и ръчноизработена чанта от черна, естествена кожа. Просторното деколте налагаше нов, по-тесен сутиен. Когато най-накрая Джулиана се изправи пред огледалото в магазина, стори й се, че е ужасно неприлично разголена. Но продавачките побързаха да я уверят, че ефекта е потресаващ.