Докато Джо попълваше регистрационните карти, тя се извини и отскочи до книжарницата, да погледне дали нямат „Скакалците“. И още от вратата я забеляза — в ярка обложка и рекламен надпис за това колко е популярна. Пишеше дори, че е „ферботен“ във всички немски области. Една усмихната миловидна женица на средна възраст дойде да я обслужи. Книгата струваше почти четири долара, на Джулиана й се видя скъпичко, но тя плати с райхсбанкноти, които извади от съвършено новата си чанта и после забърза обратно.
Пиколото ги поведе към асансьора. Стаята им беше на втория етаж, обувките им потъваха в мекия килим в коридора. Пиколото отвори вратата, покани ги да влязат, след това внесе багажа и вдигна завесите на прозорците. Джо му пъхна бакшиш и затвори вратата зад него.
Всичко се развиваше точно както в мечтите й.
— Колко време ще останем в Денвър? — обърна се тя към Джо, който вече разопаковаше багажа на леглото. — Преди да поемем към Чайене?
Джо не отговори, погълнат в мислите си.
— Един ден, или два? — попита тя и разкопча палтото си. — Не бихме ли могли да останем три дни?
— Тръгваме тази вечер — отвърна Джо.
В първия момент тя не разбра какво й казва, а когато осъзна не можа да повярва. Втренчи невярващ поглед в него. Той също я гледаше, лицето му бе напрегнато, мускулите потръпваха нервно, никога до сега не го бе виждала такъв. Не помръдваше, сякаш се беше парализирал, приведен, с ръце заровени в дрехите.
— След вечеря — добави Джо.
Джулиана не знаеше какво да отвърне.
— Така че побързай да си сложиш онази синята рокля, дето струваше толкова много — продължи той. — Разбираш ли — най-хубавата рокля — Джо се зае да си разкопчава ризата. — Ще се избръсна и после ще взема един душ — гласът му бе с металически отенък, сякаш говореше през някаква безкрайно дълга тръба. Той се отправи към банята с вдървена походка.
— Няма ли да е късно тази вечер? — най-сетне намери сили да попита тя.
— Към шест часа ще приключим с вечерята. До Чайене има около два часа път. Значи към осем, осем и половина сме там. Да кажем девет. Преди това ще позвъним на Абендсън. Това сигурно ще му направи впечатление — че идваме отдалеч. Ще кажеш, че пътуваме към Западния бряг и само тази вечер сме в Денвър. Че сме негови почитатели и сме готови да пътуваме два часа натам и още два обратно, само за да имаме възможността…
— Но защо? — прекъсна го тя.
От очите й бликнаха сълзи. Изведнъж осъзна, че е стиснала юмручета с палци навътре, точно както правеше, когато беше малка. Почувства че устните й треперят и когато заговори отново, гласът й едва се чуваше:
— Не искам да тръгвам тази вечер. Никъде няма да отида. Всичко което искам е да се поразходим из града. Ти ми обеща.
И още докато произнасяше първите думи, в гърдите й отново изплува страхът, онази ужасяваща паника, която сякаш не я напускаше дори и в най-хубавите мигове с него.
— Ще се върнем веднага — опита се да я успокои Джо. — И после можем да разгледаме града. — Говореше с уверен глас, сякаш рецитираше познато стихотворение.
— Не — рече тя.
— Сложи си синята рокля — той затършува из пакетите докато най-накрая я откри. После внимателно я разви и я положи на леглото. — Окей? Ще бъдеш неотразима. Слушай, по пътя ще вземем бутилка уиски. Чудесно ще си прекараме, ще видиш.
„Франк — мислеше си тя. — Къде си? Помогни ми. Забърках се в нещо, което не разбирам.“
— Много по-далеч е, отколкото си мислиш — възрази тя. — Гледах на картата. Можем да сме там не по-рано от единадесет.
— Облечи си роклята, иначе ще те убия — просъска Джо.
Тя се засмя нервно. „Ето че опрях до онова, което толкова време тренирах — мина й през ума. — Сега ще видим дали добре съм учила. Или ще ме убие, или ще му извия нещо, за да остане недъгав за цял живот. Не, сигурно той ще е по-добрият. Нали се е бил с британските командоси — учил ги е тези неща преди много години.“
— Може би ще успееш да ме хвърлиш — каза Джо, сякаш бе прочел мислите й — а може би не.
— Няма да те хвърлям — поправи го тя. — Ще ти оставя спомен за цял живот. Живеех на Западния бряг — в Сиатъл. Японците ме научиха да се бия. Щом си решил да вървиш в Чайене — върви, но без мен. Не се опитвай да ме принуждаваш. Достатъчно съм уплашена, за да направя нещо необмислено — гласът й отново затрепери. — Опитай само и ще видиш!
— О, стига вече — облечи най-сетне тази проклета рокля! За какво толкова се караме. И какви са тези заплахи — „ще ти оставя спомен за цял живот“. Какво толкова казах — просто предложих след вечеря да се поразходим с колата по аутобана и да отскочим до онзи, за чиято книга говорехме…