На вратата се почука.
Джо побърза да я отвори. В коридора стоеше млад мъж с хотелска униформа.
— Сър, търсят ви на рецепцията.
— А, да — Джо изтича до леглото, събра хвърлените там нови ризи и ги занесе на момчето. — Ще ги изгладите ли до половин час?
Когато се върна, Джулиана го гледаше замислено.
— Откъде знаеш, че новите ризи трябва да се изгладят, преди да се облекат? — попита го тя. Джо не отговори, само сви рамене. — А аз бях забравила… макар че жените трябва да го знаят… когато ги извадиш от целофана, винаги са смачкани.
— Като малък живеех в добро семейство — опита се да й обясни Джо.
— А откъде знаеш за хотелското обслужване? Аз например не знаех. Наистина ли си подстрига и оцвети косата? Мисля че косата ти винаги е била руса, а отгоре си носел перука. Така ли е?
Той отново вдигна рамене.
— Ти сигурно си агент от SD — тя впи поглед в него. — А се представяш за макаронджия. Бас държа, че кракът ти не е стъпвал в Северна Африка. Изпратили са те, за да убиеш Абендсън, така ли е? Сигурна съм, че е така. Каква глупачка бях, да ти повярвам.
Джо помълча няколко секунди и после каза:
— Не е вярно, че не съм се бил в Северна Африка. Само че не служих в артилерийската батарея на Парди. Бях в Бранденбургския отряд — командоси от вермахта. Диверсионно подразделение, за атака на противниковите щабове. И край Кайро съм се бил — дори ме повишиха в чин поручик. За бойни заслуги.
— Онази твоя писалка оръжие ли е?
Той не отвърна.
— Бомба, нали? — досети се Джулиана. — Миниатюрна мина, която е заредена така, че да избухне в ръцете на онзи, който се опита да я отвори.
— Не — каза той. — Това е двуватов приемопредавател. Чрез него поддържам непрестанна връзка, в случай че се наложи някаква промяна в плана. Особено сега, когато в Берлин е такава бъркотия.
— И преди да изпълниш задачата, ще се свържеш с тях за да ти дадат зелена улица, така ли?
Той кимна.
— Не си италианец — германец си.
— Швейцарец.
— А моят мъж е евреин.
— Не ме интересува какъв е мъжът ти. Всичко, което искам от теб е да навлечеш проклетата си рокля и най-сетне да отидем да вечеряме.
— Как точно смяташ да го убиеш?
— Моля те, Джулиана, престани. Облечи си роклята и да тръгваме. Ако искаш, можеш да се отбиеш във фризьорския салон. Имаш нужда от нова прическа. Ще ти запазя стол.
— А аз за какво ти бях нужна — за прикритие ли?
Докато набираше телефона, той й обясни:
— Научих от досието на Абендсън, че има слабост към един определен тип жени — мургави, страстни, средиземноморски или близкоизточен тип.
Той заговори в слушалката, Джулиана притвори очи и се отпусна на леглото.
— Говорих с фризьорския салон — обърна се след миг Джо — ще те вземат веднага. Салона е на първия етаж — той й подаде нещо. Джулиана присви очи — беше тъничка пачка райсхбанкноти. — Вземи. За фризьорката.
— Остави ме, моля те.
Джо й хвърли загрижен поглед.
— Знаеш ли, — заговори тя — Сиатъл е чудесен град. Съвсем като Сан Франциско, преди да го опустоши големият пожар. Истински стари дървени постройки, тук-там по някоя тухлена. Японците за се заселили в Сиатъл доста преди войната. Имат няколко свои квартала, със собствени магазини, офиси и старояпонски къщи. Близо до пристанището. Ходех на уроци по джудо при един възрастен японец — Минору Ячоясу. Една смешно, закръглено старче, винаги ходеше с костюм и вратовръзка. Залата беше на втория етаж на една сграда с японски офиси. Името му беше написано на вратата — точно както в зъболекарски кабинет. Дори имаше чакалня и масичка със списания.
Джо се наведе и внимателно я дръпна за да седне в леглото.
— Какво има? — запита я като я придържаше през рамо. — Да не си болна?
— Не — умирам — рече тя.
— Това е нервен припадък. Сигурно често ти се случва. Ще ти донеса нещо успокояващо от аптечката. Какво ще кажеш за таблетка „Фенобарбитал“? А може би ти е прималяло — не сме яли от сутринта. Всичко ще се оправи — ще видиш. Когато пристигнем при Абендсън нищо няма да правиш. Остави всичко на мен. Само се усмихвай и се постарай да му се харесаш. Сигурен съм, че като те види ще ни пусне да влезем, особено ако си с италианската рокля. И аз на негово място щях да те пусна.
— Искам да отида в банята — промърмори тя. — Остави ме — лошо ми е.
Той я пусна и тя се отправи с несигурни стъпки към банята. Влезе и затвори вратата зад себе си.
„Поне това имам сили да направя“ — мислеше трескаво Джулиана. Тя щракна лампата и замижа от силната светлина. Джулиана отвори шкафчето и зашари с треперещи пръсти — вътре имаше ножчета за бръснене, сапун, паста за зъби. Тя отвори пакетчето с ножчета и извади едно. Бавно разви опаковката. Пусна водата от душа и пристъпи под него. Изведнъж видя, че е облечена с новия костюм. Мократа тъкан бе прилепнала към тялото й. От косата й шуртеше вода. Джулиана се огледа ужасена, сякаш едва сега осъзна къде се намира, после протегна ръка, подпря се на стената и заплака.