Джулиана се приближи към леглото, по което бяха разхвърляни дрехите и започна да се облича. Бельо, риза, пола… обувки. — Казаха ми веднага да се прибирам — тя сграбчи гребена и започна да се реше с механични движения. — Божичко, каква ситуация. Тъкмо излизам и тази жена иде насреща ми. — Така по-добре ли съм? — тя се завъртя пред огледалото, като лекичко се повдигна на пръсти. — Толкова ме е срам — Джулиана потърси с поглед Джо. — Направо не знам какво върша. Сигурно е от таблетките, дето ми ги даде. Вместо да се оправя, аз се разболях още повече.
Седнал на пода, с притисната към шията ръка, Джо й каза:
— Слушай, страхотна си. Не знам как го направи, но ми преряза аортата. Шийната артерия.
В отговор Джулиана се изкикоти, после притисна уста с ръка.
— О, Боже… толкова си смешен. Непрестанно бъркаш думите. Аортата се намира в гръдната кухина. Това там е каротидната артерия.
— Ако си дръпна ръката — каза той — след две минути ще умра от загуба на кръв. Знаеш го не по-зле от мен, нали? Така че размърдай си задника и повикай линейка. Нарочно ли го направи? Хайде, какво чакаш? Да не искаш… Окей — ще повикаш ли някой?
— Нарочно — каза тя след кратка пауза.
— Както и да е. Повикай някой на помощ. Заради мен.
— Повикай си ти.
— Не мога да затворя напълно раната — между пръстите му се прецеждаше кръв. — На пода вече се бе образувала локва. — Не смея да мръдна. Трябва да остана тук.
Джулиана си наметна палтото, взе си чантата и пакетите с новите дрехи, като внимаваше да не пропусна синята рокля, след това отвори вратата към коридора и се спря на прага.
— Бих могла да съобщя на човека от рецепцията — рече тя.
— Да-да.
— Добре — кимна Джулиана. — Ще му кажа. Не си губи времето да ме търсиш в Кенън сити, защото никога вече няма да се върна там. Взех пачката с райхсбанкнотите, така че мога да стигна далеч. Сбогом. Съжалявам — тя притвори вратата и забърза по коридора.
Край асансьора на помощ й се притече възрастен джентълмен. Той й помогна с пакетите и ги предаде на пиколото във фоайето.
— Благодаря ви — кимна Джулиана. После се приближи към рецепцията и попита за гаража. Само няколко минути по-късно стоеше пред входа на големия подземен паркинг, очаквайки да изкарат отвътре нейният „Студебейкър“. А малко след това, колата се носеше по обления от нощни светлини централен булевард. Наоколо грееха реклами. Никой в хотела не бе проявил любопитство дали ще се върне. Джулиана предположи, че Джо вече бе платил сметката.
Едва когато спря на първия светофар, Джулиана си спомни, че не им бе казала за Джо. „Ще има да чака, — мислеше си тя — докато настъпи края, или докато се появи чистачката — едно от двете. Ще трябва да се върна. Не, по-добре да телефонирам. Ще спра на следващата будка. Колко глупаво свърши всичко. Кой би могъл да предположи — само допреди час? Когато пристигнахме, докато се регистрирахме… още малко и щяхме да се облечем и да слезем на вечеря. Може би дори щяхме да отидем на бар — тя почувства, че очите й се изпълват със сълзи. — Трябваше все пак да се консултирам с Оракула. Щеше да ме предупреди. Защо не го направих? Разполагах с толкова много време — тя тихичко заплака.“
Най-сетне намери място за паркиране, спря и се загледа в треперещите си ръце, легнали на кормилото. После пое дълбоко дъх, излезе от колата, отвори багажника и започна да ровичка в куфара. Най-сетне откри двете подвързани с черна кожа томчета, хвърли ги на задната седалка и без да обръща внимание на бръмчащия мотор се зае да хвърля монети, под бледата светлина, която идваше от близкия универсален магазин. „Какво да сторя — повтаряше мислено тя. — Кажи ми какво да сторя, моля те.“
Ето я — хексаграма четиресет и две — „Нарастване“, с движещи линии на втора, трета, шеста и горна позиция, тоест, с постепенен преход към хексаграма четиресет и три — „Пробив“. Тя плъзна поглед по текста, като от време на време се спираше, за да обмисли скритите значения, благоприятните възможности. Божичко, колко вярно бе всичко, ето го чудото отново, за кой ли път. Всичко, което бе станало, се разстилаше като на длан пред нея, кратък, сбит анализ на събитията:
„Трябва да си готов,
за нови изпитания.
Трябва да намериш брод през голямата река.“
Значи, предстои й да пътува и да извърши нещо важно. А сега линиите. Устните й четяха безмълвно…
„И десет чифта мъдреци-костенурки,
срещу него не ще се изправят.
Постоянството носи щастие.
Само царят е този,
който може да съзре лицето на Бога.“
А сега линия шест на трета позиция. Тя зачете, чувствайки се все по-объркана:
„Човек и от нещастието си се учи.