Джулиана дочете докрай хексаграма четиресет и три, където се споменаваше думата опасност. Настъпи мълчание. Никоя от тях не смееше да заговори след лошата поличба.
— Е, ще ви чакаме утре — мисис Абендсън намери най-сетне сили да наруши мълчанието. — Бихте си си казали името, ако обичате?
— Джулиана Фринк. Благодаря ви, мисис Абендсън — в този момент от централата ги прекъснаха. Джулиана прибра томчето на Оракула в чантата и забърза към кафенето.
Едва след като поръча сандвич и кола, Джулиана с ужас осъзна, че бе забравила да разкаже на мисис Абендсън за човекът от гестапо, или SD — кой знае — който бе оставила да лежи в безпомощно състояние в хотелската стая. „Как можах да забравя най-важното — упрекна се тя. — Направо ми изхвърча от главата! Майчице, какво става с мен — не мога да мисля. Трябва да е от изтощение.“ Тя затършува в чантата за дребни монети, твърдо решена да се обади още веднъж. Но после се отказа, вече беше доста късно, а и разговорът не беше за телефон. Приключи набързо с вечерята и после пое към мотела, който бе зърнала на идване.
14
„Няма отговор — мислеше си мистър Нобуске Тагоми. — Даже в Оракула всичко е толкова объркано. И въпреки това, животът продължава. Трябва отново да намеря някакъв смисъл за съществуване, дори нещо дребно…“
За да прекъсна потока от неприятни мисли Тагоми се изправи решително, вежливо се сбогува с жена си и тръгна на работа.
„А защо да не се поразсея малко — мина му през ума. — Днес нямам никаква важна работа. Бих могъл да отскоча до парка «Голдън гейт» и да се порадвам на животните. Да погледам неща, създадени за да доставят радост. По пътя ще имам време да възстановя нарушената вътрешна хармония. Не, няма смисъл. Едва ли истината, която търся ще се крие в растенията и земните твари. Тази истина е само у хората. Макар че, може би няма да е зле да се върна отново в детството.“
Велотаксито се носеше по „Керни стрийт“ надолу към центъра на Сан Франциско. „Защо да не се кача на въжената линия? — хрумна му ненадейно. — Да потърся щастието в едно вълнуващо пътешествие с архаично съоръжение, което е трябвало да изчезне още в началото на века, но колкото и да е странно е оцеляло чак до наши дни.“
Тагоми нареди на таксито да спре и се отправи към най-близката станция на въжената линия.
„Опасявам се — мислеше си той — че никога вече няма да се върна в «Нипон таймз». Сякаш там ме дебне самата смърт. Значи с кариерата ми е свършено. Нищо, ще ми намерят заместник. Не — и това няма да ми помогне, докато стъпвам по тази земя и в мен е жив споменът за случилото се. Всъщност — може би не за дълго. Удари ли часът на «Операция Глухарче» с всички ни ще е е свършено. Каквото и да предприемем. Нашите врагове ще бъдат хората, с които се бихме рамо до рамо в последната война. И какво ни донесе тази война? Може би сгрешихме — може би трябваше да воюваме срещу тях. Или поне да ги оставим да загубят, да застанем на страната на техните врагове. Съединените щати, Русия, Англия. Както и да го погледнеш — всичко е безсмислено. Сякаш самият тайнствен Оракул ни е обърнал гръб. Напускат ни мъдреците. И ето — близо е моментът, в който ще останем сами. Не ще има откъде да чакаме помощ. А може би така е по-добре. Или ще стане по-добре. Мисля, че всичко зависи от нас самите. Ние сме тези, които трябва да открием Пътя.“
Той се качи във вагончето на въжената линия над „Калифорния стрийт“ и пое към крайната спирка. Когато стигнаха станцията, дори помогна на работниците, да избутат дървената кабинка при останалите. Всички тези обикновени действия, сега като че ли имаха особено важно значение за него. Но ефекта бе краткотраен — празнотата в душата му отново се върна, докато се носеше обратно над града, загледан в оживените улици.
Слезе на станция „Стоктон“, но кондукторът извика зад него:
— Сър, забравихте си куфарчето.
— Благодаря — Тагоми протегна ръка, пое куфарчето и се поклони към кабинката, която бавно набираше скорост. След инцидента, Тагоми не се разделяше с куфарчето, където носеше своя безценен „Колт“, 44 калибър, за в случай, че на главорезите от SD им хрумне да му отмъстят. Човек никога не знае. И все пак Тагоми чувстваше, че този странен ритуал с оръжието е признак на излишна нервност. „Не биваше да се поддавам на страха си — помисли си той, докато се спускаше по стълбите. — Това не нищо повече от натрапчива идея, заплашваща да се превърне в мания за преследване.“ Но и това не му помагаше да се избави от страха. „Държа се за този пистолет — мислеше си Тагоми — както страха се държи за мен. Вече не мога да му се радвам като на произведение на изкуството. В мен говори само инстинктът. Всичко се преобърна наопаки. Колекцията… смисълът на моя живот сега вече не значи нищо за мен.“