Той махна на едно велотакси и нареди да го откарат до магазина на Робърт Чайлдан на „Монтгомъри стрийт“. „Сега ще разбера — рече си Тагоми. — дали е скъсана и последната нишка, която ме свързва с любимото занимание. Може би ако заменя револвера за нещо друго, ще успея да се отърва и от своя страх. Да измамя самия себе си. В този пистолет се крие толкова много субективна история. Но само за мен, никой друг не би могъл да го възприеме по този начин. Всичко е в мислите. Щом се освободя от него, ще се освободя и от мрачния спомен. Защото нещата не се коренят само в душата, а както се твърди и в Теорията за историчността — в самия предмет. Между мен и него има взаимовръзка.“
Най-сетне стигна до магазина. Тагоми взе куфарчето от седалката, плати и забърза към вход.
Мистър Чайлдан вдигна глава от дрънкулката, която грижливо лъскаше.
— Мистър Тагоми — поклони се вежливо той.
— Мистър Чайлдан — отвърна с поклон влезлият.
— Каква приятна изненада — Чайлдан внимателно остави обекта, който лъскаше, заобиколи и тръгна насреща му. Обичайният ритуал. Но — въпреки всичко — Тагоми почувства, че днес човекът срещу него е по-развълнуван от друг път. Някак вглъбен. „Така е по-добре — рече си Тагоми. — Преди като че ли беше прекалено шумен, креслив дори. Ами… ако това е лоша поличба?“
— Мистър Чайлдан, — обърна се към него Тагоми, като постави куфарчето и се зае да го отваря. — Бих искал да ви предложа една вещ, която закупих преди няколко години. Ако не се лъжа — от вас.
— Добре — кимна Чайлдан. — Стига да е запазена.
— Касае се за револвер „Колт“, калибър 44.
Известно време двамата разглеждаха положения в дървената кутия револвер и пакета с частично изразходваните амуниции.
По лицето на Чайлдан премина сянка.
„Нещо не му хареса — досети се Тагоми. — Както и да е. Ще трябва да се примиря.“
— Виждам, че не проявявате интерес — обади се той.
— Не, сър — отвърна Чайлдан и го погледна в очите.
— Няма да настоявам — чувстваше, че няма сили да го направи.
„Предавам се — помисли си с тъга. — Ето, отново в мен говори ин, страхът, отстъпчивостта…“
— Простете, мистър Тагоми.
В отговор Тагоми се поклони и бавно прибра револвера и амунициите в куфарчето.
„Съдба. Ще трябва да се примиря с тази вещ.“
— Изглеждате… разочарован — рече Чайлдан.
— Забелязахте ли? — Тагоми изпита досада, че е позволил на душевните си тревоги да излязат наяве.
— Имахте ли някаква особена причина, поради която желаехте да се разделите с този предмет?
— Не — последен опит да прикрие онова, което ставаше в него.
Мистър Чайлдан се поколеба за миг и после продължи:
— Чудя се… дали наистина сте го купили от моя магазин. Не си спомням да съм продавал подобна вещ.
— Сигурен съм, — отвърна Тагоми — но сега това няма никакво значение. Приемам решението ви и не ви се сърдя.
— Сър, имате ли нещо против да ви покажа с какво се сдобих наскоро? Разполагате ли с поне малко свободно време?
— Нещо необичайно? — Тагоми почувства как се разпалва старата страст.
— Заповядайте — Чайлдан го поведе през магазина. Двамата се спряха пред една стъклена витрина. Върху поставка от черно кадифе бяха наредени украшения с най-различни форми, очертания които по-скоро намекваха, отколкото разкриваха идеята на създателя си. Мистър Тагоми ги разглеждаше запленен.
— Показвам ги на всички посетители — обади се Робърт Чайлдан. — Сър, знаете ли какво е това?
— По всичко изглежда, че са бижута — отвърна Тагоми.
— Американско производство — кимна Чайлдан. — Но което е най-интересно — това не са антики.
Мистър Тагоми го погледна изненадано.
— Да, сър, това са съвременни изделия — Робърт Чайлдан го гледаше развълнуван. — Това е зараждащия се живот на моята страна. В тези мънички изящни семена се крие бъдещето. Красотата.
Заинтригуван от думите му, Тагоми взе няколко украшения и ги разгледа отблизо. „Прав е, — мислеше си — наистина се долавя нещо, което е дало живот и на тези украшения. Законът на Дао неуморно твори и тук, в тази страна — над която отдавна се е спуснал мракът на ин. Ала в дебрите му вече мъждука светлината… колко познато ми е всичко това, безброй пъти вече се е случвало. А за мен това са само безвкусни заврънкулки. Не мога да изпитам трепета, който вълнува моя приятел, сякаш ни дели пропаст. Но какво да се прави.“
— Много са красиви — промърмори той и остави брошката.
— Сър, не се долавя веднага.