— Какво има? — недоволно попита Тагоми.
— Нищо. Гледам те от известно време как си играеш с тази дрънкулка.
— Дрънкулка ли — отвърна Тагоми. — Това не е дрънкулка.
— Мислех, че е една от онези играчки, дето трябва да ги разглобиш. Синът ми е луд по тях — полицаят продължи по алеята.
„Свърши се — помисли си ядно Тагоми. — Никога досега не съм бил толкова близо до нирвана и да ме прекъсна един бял варварин-ненандерталец, един янки. И този получовек има наглостта да твърди, че съм се занимавал с някаква детска играчка!“
Тагоми се надигна от скамейката и направи няколко несигурни крачки. „Трябва да се успокоя — той пое дълбоко — усещам, как в мен бушуват диви, първични страсти, недостойни за човек от висшето общество расистки подбуди. Неописуема жажда за мъст гори в душата ми. Не бива да се поддавам. Трябва да вървя, да се движа. Покоят в душата ми ще дойде с движението.“
Той неусетно достигна изхода на парка към „Керни стрийт“. И тук се спря изненадан. Улицата кипеше от движение. Тагоми напразно се оглеждаше за велотакси. Отказа се и закрачи по многолюдния тротоар. „Така е — винаги когато най-много ти трябват ги няма. Но, Боже мили — какво е това?“ — той впери изумен поглед в чудовищната, безформена грамада, която се извисяваше над околните здания. Невероятна по размери конструкция от метал и бетон.
Мистър Тагоми спря един минувач — прилично облечен човек на средна възраст.
— Какво е това? — запито настойчиво той като посочи с треперещ пръст.
— Страхотно, нали? — ухили се в отговор мъжът. — Това е надлезът „Ембракадеро“. Местните жители смятат, че разваляло гледката.
— За пръв път в живота си го виждам — рече Тагоми.
— Значи си късметлия — отвърна мъжът и продължи.
„Това е някакъв налудничав сън — помисли си Тагоми. — Трябва час по-скоро да се събудя. Но къде са изчезнали всички велотаксита?“ — Тагоми ускори крачка. Небето над града бе сиво, въздухът — изпълнен с автомобилен дим. Миришеше на изгорели газове. Мрачни каменни сгради се издигаха от двете страни на улицата. Хората бързаха по тротоарите в необяснимо трескаво темпо. И никакви велотаксита.
— Такси! — извика той и размаха ръка.
Безполезно. Само коли и автобуси. Автомобилите бяха с груби, недодялани линии, като чудовища на колела. Тагоми извърна поглед да не ги гледа. „Няма съмнение — мислеше си той — ето до какво доведе играта със светлина. Получил съм нарушение на зрителното възприятие. И това е засегнало моите пространствени представи. Затова и хоризонтът ми се струва разкривен. Казват, че такива внезапни атаки получавали астигматиците. Трябва да поседна някъде. Преуморен съм. Ето там се вижда някаква закусвалня“ — Тагоми закрачи решително натам и блъсна летящата врата. Наоколо се виждаха само бели. Миришеше на кафе. В ъгъла, от един комично уродлив джубокс се лееше странна, изкълчена музика. Тагоми потръпна от възмущение и бавно се приближи към бара. Всички столчета бяха заети от бели. Тагоми гневно настоя да му се освободи място. Околните втренчиха изненадани погледи в него. Но нито един не помръдна! Никой не му освободи мястото си! Седяха и го гледаха с надменни погледи!
— Настоявам! — извика с гръмък глас Тагоми към най-близко седящия бял.
Мъжът бавно остави чашата, надигна се от стола и произнесе заплашително:
— Внимавай какво говориш, жълтур!
Тагоми се огледа пребледнял. Наоколо само навъсени, враждебни лица. И никой не помръдваше.
„Къде ли са ме отнесли горещите ветрови на карма? — зачуди се Тагоми. — Може би в Страната на мъртвите? Но защо са толкова враждебни към мен? Ах, да, нали така се казва в «Тибетската книга на мъртвите» — след смъртта си ще можем да възприемаме околните, но те всички ще бъдат обкръжени с ореола на омразата. В онзи, другия свят човек винаги е сам. Никой не ще му протегне ръка за помощ. Напразни ще бъдат скитанията му из тази ужасна страна, където го очакват само страдания, мъка и прераждане към нови беди. Илюзорен ще е околният свят“ — Тагоми се извърна и закрачи към изхода. Вратата се люшна зад него и той отново стоеше на тротоара. „Къде ли съм сега? — питаше се той — Далеч от моя свят, извън времето и пространството. Сребърният триъгълник — той ме обърка. Сам отрязах въжето на котвата и сега се нося неизвестно къде. Това да ми е за урок. Човек непрестанно се бори със своите преживявания — и защо? За да може после да се скита в дебрите на подсъзнателното, загубил връзка с реалния свят?
Това е някакво халюцинаторно състояние. Самохипноза, която е довела до подтискане на центровете за обективно възприятие, обкръжаващия ме свят се е превърнал в символичен архетип, объркан от моите собствени подсъзнателни представи. Трябва час по-скоро да се измъкна от този измислен свят на сенки, да се концентрирам и да намеря своя его-център.“