Даймлерът се носеше по опустелите улици. Есесовците от двете му страни се озъртаха зорко, стиснали автоматите в ръце.
„Ами ако всичко това е измама? И сега съвсем не ме карат при генерал Хайдрих в щаба на дивизия «Лейлщтандарт», а в някой потаен зандан, където ще ме разпитат и после ще ме застрелят? Каквото и да се случи, готов съм. Сам избрах да се върна в Германия, макар да знаех че рискувам да попадна в плен у неприятеля. Смъртта е един от пътищата, които човек винаги може да избере. И понякога го прави независимо от желанието на околните — Вегенер надникна през прозореца на колата, към улицата отвън. — Ето го моят народ. Ти и аз — отново сме заедно.“
— Какво ново? — обърна се Вегенер към охраната. — Някакви съществени промени в политическата обстановка напоследък? Напуснах страната преди няколко седмици — още преди смъртта на Борман.
— Тия дни имаше почти непрестанни митинги в подкрепа на малкия доктор. В края на краищата нали кресливата тълпа бе тази, която го издигна на новия пост. Но всички останали изчакват да настъпи известно отрезвяване на страстите. Няма съмнение, че за този демагог и лъжец няма място в новия кабинет.
— А-ха — кимна Вегенер.
„Продължава се значи — мислеше си той. — Отново е разпалена кладата на омразата. А може би в това се крие надеждата за всички нас — че един хубав ден всичките тези мерзавци ще си прегризат един на друг гърлата и светът ще се прочисти от тях. Дано след това хората най-сетне да поумнеят.“
Едва по обед на следващия ден Джулиана Фринк пристигна в Чайене, Уайоми. Тя спря насред оживения център на градчето, приближи се до една будка за цигари и поиска днешния вестник. После се върна в колата и не след дълго намери онова, което търсеше.
„Полицията в Денвър спешно издирва съпругата на Джо Синандела, заподозряна в убийството на мъжа си, късно снощи в стаята на хотел «Гарнър». Според служителите същата е напуснала пределите на хотела веднага след трагичния завършек на семейната свада. Очевидно мис Синандела, която служителите описват като чернокоса, привлекателна млада жена, е прерязала шията на своя съпруг с ножче за бръснене… Огледът на стаята навежда полицията на мнение за предшестваща схватка между двамата, в която…“
„Значи е мъртъв — помисли си Джулиана. — А те дори не знаят истинското ми име. Нищо не знаят за мен, освен как изглеждам.“
Джулиана влезе в колата и подкара към близкия мотел. Малко по-късно, след като приключи с настаняването, тя се съблече и се излегна в леглото.
„Вече няма нужда да бързам. Мога да изчакам до вечерта, преди да отида при Абендсън и така ще мога да си сложа вечерната рокля. Тъкмо ще имам време да завърша книгата.“
В шест и петнадесет вечерта затвори последната страница на „Скакалците“.
„Интересно дали Джо я е чел до края? — запита се тя. — Тук има толкова много неща, които той не е успял да схване. Какво всъщност е искал да каже Абендсън? Мисля, че същината на книгата не се крие в този измислен свят. Тук всичко е много по-дълбоко. Нима аз съм единствената, която е разбрала това?“
Тя остави книгата, надигна се уморено, облече се и излезе да търси място за вечеря. Навън въздухът бе приятно чист, имаше нещо вълнуващо в гледката на вечерния град. Пред близкия бар две пияни индиански проституки си крещяха нещо невъздържано. По улицата минаваха блестящи коли, имаше някакво приятно очакване в тази гледка, някаква затаена надежда за един по-хубав живот.
Вечеря в луксозен френски ресторант, където облеченият в лъскава ливрея портиер паркираше колите на посетилетите. На всяка маса имаше изящни свещници, маслото се поднасяше в мраморна масленица, а ястията бяха с изискан вкус. След вечеря пое без да бърза към мотела. От солидната пачка райхсбанкноти не бе останало нищо, но това не я притесняваше. „Той е описал нашия истински свят — мислеше си тя докато се изкачваше по стълбите към стаята. — Този, който ни заобикаля в момента. Опитва се да ни внуши да го видим такъв, какъвто е в действителност. Струва ми се, че с всяка измината минута това ми се отдава все по-лесно.“
Когато влезе в стаята, Джулиана извади от кутията синята италианска рокля и я разстла на леглото, за да се увери че всичко е наред. Но докато разопаковаше останалия багаж с неудоволствие откри, че е забравила в хотела специално изрязания за роклята сутиен.
— Да върви по дяволите! — тя се отпусна ядосана в клеслото и запали цигара. Хрумна й, че би могла да си облече роклята и без сутиен, като в добрите стари времена в колежа. Боже, колко се притесняваше тогава че гърдите й ще останат малки за цял живот!