— Ти говориш съвсем различно, Фериде! — каза той и настойчиво вдигна глава, сякаш искаше непременно да ме види.
Ако разговорът беше продължил още, нямаше да свърши. Затова викнах с престорен гняв:
— Стига вече… Ако продължаваш да говориш още, ще си взема думите назад… Решавай сам…
Тази заплаха му подейства. Той се спусна гузно от дървото и сякаш срамувайки се да тръгне натам, накъдето избяга Нериман, закрачи към долния край на градината.
След онази нощ щастливата вдовица не се появи повече във вилата. Що се отнася до Кямран, дълго време след това чувствах, че се страхува от мен.
Винаги когато отидеше в Истанбул, той ми носеше подаръци: красив японски чадър с рисунки, копринени кърпи, копринени чорапи, тоалетно огледало във форма на сърце, изящна дамска чанта.
Защо ми подаряваше неща, които бяха подходящи по-скоро за една девойка, отколкото за едно непохватно момиче? С каква цел? С каква друга цел, освен да залъже Чучулигата, да й затвори устата, за да не бъбри повече.
Бях вече на такава възраст, когато мисълта, че някой си е спомнил за мен, ми доставяше удоволствие. Освен това тези красиви предмети ми харесваха.
Но, кой знае защо, не исках да показвам нито на Кямран, нито на някой друг, че придавам значение на тези подаръци.
Когато се случеше да изпусна чадъра, украсен с бамбукови къщички и японки с тесни, бадемови очи, на земята, не бързах да го вдигна, оставях го да лежи в прахта. Лелите ми се сърдеха:
— Фериде, така ли цениш подаръците, които ти се поднасят?
Един ден ги накарах да се разпискат, като си дадох вид, че искам да натикам сочните плодове, които държах в ръката си, в чантичката, чиято лъскава и мека кожа винаги ми доставя голямо удоволствие, когато я гладя.
Ако бях малко по-хитра, бих могла да се възползувам много повече от страха на Кямран и с разни дребни шантажи да го накарам да ми купи още какво ли не.
Но аз имах желание да късам, да чупя и да тъпча с плач тия вещи, въпреки че толкова ги обичах.
Не можех да забравя обидата и омразата, които хранех към своя братовчед.
През другите летни ваканции просто ме заболяваше главата и ми причерняваше пред очите, когато наближаваха дните за училище. А тази година едва дочаках деня на раздялата с този дом и с тези хора.
Беше един неделен ден през първите седмици на занятията в училище. Сестрите ни бяха завели на разходка към Кяатхане10.
Известно е, че сестрите не обичат да се разхождат много по улиците, но, кой знае защо, този ден се случи да се приберем по мръкнало.
Аз вървях зад дружината. По някое време видях, че доста съм се откъснала от другарките си. Те вероятно са сметнали, че както винаги припкам най-отпред и никой не ме потърси. В това време край мен се мярна човек. Мишел.
— Ти ли си, Чучулиго? — каза тя. — Защо си самичка и вървиш едва-едва?
Посочих кърпата, с която бе превързан глезенът на десния ми крак.
— Ти, изглежда, не си забелязала, че паднах одеве, и нараних крака си — отговорих аз.
Мишел е добричка. Тя ме съжали:
— Искаш ли да ти помогна?
— Предполагам, че нямаш намерение да ме носиш на гърба си.
— Не, разбира се… Това е невъзможно. Но мога да те хвана под ръка, нали? Не така… Прехвърли ръката си през рамото ми… По-здраво… Аз ще те хвана през кръста. Така ще ти бъде по-леко. Как е, като вървиш? Боли по-малко, нали?
След като изпълних нарежданията й, наистина се почувствах по-добре.
— Благодаря, Мишел — рекох. — Ти си много добра.
— Знаеш ли какво ще си помислят момичетата, когато ни видят така, Фериде? — каза Мишел, след като повървяхме малко.
— Какво?
— Ще кажат, че и Фериде се е влюбила… Споделя мъката си с Мишел.
Изведнъж се спрях и попитах:
— Наистина ли?
— Разбира се…
— Пусни ме тогава. Веднага.
Изрекох това със строгостта на командир, който отдава заповед.
— Голяма глупачка си. Как можа да повярваш? — отговори Мишел, като продължаваше да ме прикрепя.
— Глупачка ли? Защо?
— Нали всички знаят каква си.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо… Всички знаят, че ти не можеш да имаш приключение, че е изключено да си флиртувала с някого…
— Защо? Намирате, че съм грозна?
— Не. Не си грозна. Дори може да се каже, че си хубава. Но ти си непоправима наивница и глупачка.
— Ти така ли мислиш за мене?
— Не само аз, всички мислят така… В любовта, казват, Чучулигата е истинска gourde.
Не знам добре как е на турски, но на френски език gourde означава тиквичка, кратуна, тиква или нещо подобно. Което и да е, все лошо… Впрочем не може да се каже, че с ниския си ръст и с пълното си тяло не приличам на някоя от тези тикви. Ами ако решат освен „Чучулигата“ да ми прикачат и прякора „gourde“? О ужас! Трябваше да направя всичко възможно, за да предотвратя опасността от подобно унижение.
10
Кяатхане — рекичка, на името на която е наречен един от районите в околностите на Истанбул.