— Каквото ще да става, аз трябва да си вървя.
— Казах на татко. Той отиде на пристанището да уреди твоето заминаване. „Тя да бъде готова. Ако дойде параход, ще изпратя кола или ще дойда да я взема“ — каза той.
Фериде не си представяше деня на своето заминаване така. Като гледаше, че Мюжгян се занимаваше с детето си, че лелите си говорят и се смеят както всеки друг ден, тя се чувстваше оскърбена, сърцето й се пълнеше с обида, че й се отделя толкова малко внимание. Кямран също не се виждаше.
— Фериде — каза поверително между другото Мюжгян. — Направих ти услуга. Успях да отдалеча Кямран от къщи. Той се съгласи на тази жертва, за да не те измъчва повече.
— Кямран изобщо ли няма да се върне?
— Май ще дойде на пристанището да се сбогува с теб. Ти, вярвам, си доволна от това.
Фериде се замисли с тъжни очи и разтреперани устни. Тя отговори, като натискаше с пръст слепоочието си на онова място, където я болеше:
— Разбира се, добре си направила, благодаря ти.
Като благодареше на Мюжгян с куп безсмислени думи, в които се прокрадваше обида, Фериде чувстваше, че и любимата й приятелка от детството умира завинаги в сърцето й, че никога вече не ще може да се помири с нея.
Когато наближи обяд, пристигна покана да гостуват в едно съседно лозе. Кметът на града, който се канел вече да слиза в зимната си къща, искал да даде последен прощален обяд на своите съседи по лозе и на Фериде.
— Как така? Нали ще дойдат да ме вземат за парахода? — възрази Фериде.
— Не е прилично, Фериде. Пътят дотам е само пет минути. И без това няма какво да се готвиш толкова много. Вземи си наметалото още отсега и толкоз — казаха лелите.
Тя наведе глава, за да не погледне в лицето тези лели, които бяха почти майки за нея, но днес й обръщаха по-малко внимание, отколкото на болна котка, и отговори:
— Добре, така да бъде.
Часът беше три. Фериде, която наблюдаваше пътя, застанала до една асма с пожълтели листа, каза на Мюжгян:
— Идва една кола, Мюжгян, струва ми се, че е за мене.
Но тъкмо в този момент иззад дърветата край брега на морето се зададе параход.
— Идва! — извика Фериде.
Сърцето й започна да бие лудо, сякаш щеше да хвръкне от гърдите й.
В лозето настана суматоха. Прислужничките се разтичаха да поднесат йелдирметата на гостенките.
— Аз тръгвам напред, вие ще ме настигнете — каза Фериде на лелите си.
Двете с Мюжгян затичаха напряко през лозята, прескачаха плетове, пресичаха градини.
Пред пътната врата срещнаха готвачката.
— Малки госпожици, тъкмо бях тръгнала за вас. Бейовете пристигнаха с кола и заповядаха да ви повикам.
Азиз бей и Кямран ги посрещнаха в коридора на втория етаж.
— Дойдоха двама ненавременни гости, не вдигайте шум! — каза Азиз бей, като сочеше една от стаите с ръка. После изгледа Фериде от горе до долу и попита: — На какво си заприличала, малка госпожице, цялата си потънала в пот?
— Параходът пристига.
Азиз бей се приближи към нея с усмивка, хвана я за брадата, погледна я в очите и рече:
— Параходът пристига, но ти не можеш да заминеш с него. Съпругът ти не позволява.
Фериде тутакси се отдръпна назад и попита слисана:
— Свако, какви са тези приказки?
— Ето го съпругът ти, дете, аз не ви се меся — отговори той, като сочеше Кямран.
Фериде изпусна лек стон и закри лицето си с ръце. Тя политна да падне, но една ръка я хвана за китките. Отвори очи: Кямран.
— Е, влезе ли най-после в клетката, Чучулиго? Блъскай се да те видя сега кой ще ти помогне — каза Азиз бей с висок тържествуващ смях.
Фериде се мъчеше да закрие лицето си, но не можеше да се измъкне от ръцете на Кямран. Тя се извиваше, за да си скрие някак главата, обаче не намираше друго място освен гърдите и раменете му.
— Устроихме ти капан, Чучулиго — продължи Азиз бей със същия тържествуващ смях. — Тази изменница Мюжгян издаде твоята тайна. Покойният, бог да го прости, изпратил дневника ти на Кямран. Щом го грабнах, изтичах направо при кадията64. Показах му някои редове, излезли изпод твоето перо. Кадията се оказа човек с широки възгледи и веднага подписа вашия акт за встъпване в брак. Разбираш ли, Чучулиго? Отсега нататък този човек е твой мъж и изглежда, че не възнамерява да те пуска.
Фериде се беше изчервила толкова много, че руменината изби дори в зелените й очи, а в зениците й затрептяха червени звездички.
— Хайде, Чучулиго, стига си капризничила. Виждам, че премаляваш от щастие. Казвай сега: „Не си сгрешил, свако, аз исках тъкмо това.“