— Трябва да се свиква, дете, защото един ден всички ще идем там.
Случайно ли бяха казани тези думи, или неволно бях издала страха и тревогата си пред тази гледка? Но се съвзех веднага. Трябваше да бъда храбра.
— Значи, тук имало гробища. Не предполагах — казах с безразличие, което граничеше с бодрост.
— Да, дете. Това са гробищата на Зейнилер. Останали са от едно време. Сега погребват мъртъвците на друго място, а тези тук са нещо като паметници. Отивам да запаля фенера на Зейни баба. Сега ще се върна.
— Кой е Зейни баба, Хатидже ханъм?
— Нека ни покровителства и бди над нас! Светец, който почива под онзи кипарис.
Хатидже ханъм тръгна към стълбището, като шепнеше молитви. Не помня да съм се плашила дотогава от такива неща. Но в този момент се уплаших да остана сама в тъмната стая, изпълнена с дъх на кипариси.
Изтичах след старата жена и попитах:
— Да дойда ли с вас?
— Ела, дете, така ще е по-добре. Ще посетиш Зейни баба още с пристигането си.
Минахме през задната врата на училището, озовахме са в гробищата и тръгнахме между надгробните камъни.
Понякога през месеца на рамазана и в навечерието на празника байрам моите лели ме водеха в семейното ни гробище в Еюб.
Почувствах, че смъртта е нещо тъжно и страшно за пръв път тук, в тъмнината сред гробищата на Зейнилер.
Надгробните камъни имаха съвсем различна форма от тези, които бях виждала. Подредени правилно като войници, тези почернели камъни бяха високи и прави, върховете им — гладки и плоски. Надписите не се четяха. Само в началото личаха дребничко написаните думи: „О, аллах…“
Като дете бях слушала една приказка. Иззад далечна планина потеглила древна войска, за да отвлече не знам кой си непълнолетен султан. Денем войската се криела в пещерите, а нощем вървяла. За да не се виждат, войниците обвивали телата си с черен креп.
Войската напредвала така в продължение на месеци. Най-после, когато настъпила нощта, определена за нападение над града, аллах се съжалил над непълнолетния султан и превърнал в камъни нощните войници, които напредвали скрито в тъмнината, обвити в черен креп.
Като гледах тези черни камъни, подредени в редици, си спомних старата приказка и си помислих: „Да не би това място да е онази приказна страна, в която страшните смъртоносни войници били превърнати в камъни?“
— Кои са тези Зейнилер29, Хатидже ханъм?
— И аз не знам, дете, но това село някога било тяхно. Днес от тях не е останало нищо друго освен минарето. Нека ни покровителстват и бдят над нас, те са били дервиши. Зейни е бил най-главният. Тук водят за изцеление болните, които никой не може да излекува. Познавам една парализирана жена, която доведоха на гръб, а си тръгна сама.
Гробницата на Зейни баба се намираше на края на гробището, под грамаден кипарис. Хатидже ханъм всяка вечер му палела по три кандила: едното — на клона на кипариса, другото — вътре до вратата, а третото — до самия ковчег.
Гробницата представляваше мазе, изкопано в земята. Зейни баба прекарал тук седем години в пост и молитви, без да види слънчева светлина. Когато починал, никой не се докоснал до неговите свети мощи. Покрили го с един ковчег.
Хатидже ханъм беше запалила двете кандила. Тя ми показа няколко стъпала, които водеха към мазето, и рече:
— Хайде, дете, да слезем долу.
Не смеех да сляза по стъпалата. Тя се обърна повторно към мен:
— Хайде, дете, ще бъде грехота да не слезеш долу, след като си дошла дотук. Ако имаш някое съкровено желание, кажи го на Зейни баба.
Когато слизах по стълбите, сърцето ми трепереше като сух есенен лист. Ако мъртвите, спускани в гроба, притежаваха способност да чувстват, те биха изпитали именно това, което изпитвах аз в този момент. Гърдите ми се изпълниха с влажна и студена миризма на пръст.
Ковчегът на Зейни баба беше покрит с цинков лист, боядисан в зелено. Както Хатидже ханъм разказа по-късно, Зейни баба, който прекарал целия си живот в молитви и лишения, не искал да бъде покрит с красиво изработени покривки. Покривките, които му изпращали от време навреме оттук и там, не издържали дори седмици, изгнивали и ставали на парчета.
Старата жена наля масло в кандилото, което се намираше до главата на светеца, като шепнеше тихичко някакви молитви, и се обърна към мен:
— Когато в село някой ще умира, Азраил30 посещава най напред Зейни баба. Тогава това кандило гасне от само себе си. А сега, дете, искай от Зейни баба, каквото има да искаш.
Коленете ми се подгъваха. Нямах сили да се държа повече на крака. Положих чело, пламнало като огън, върху хладната покривка на Зейни баба и зашепнах тихичко не толкова с устните си, колкото със своето наранено сърце: