Помня, че първото ми влизане в училището бе съпроводено пак с един инцидент.
Докато баща ми разговаряше със сестрата директорка, аз започнах да обикалям стаята, да оглеждам и да пипам тук и там. Посегнах да пипна с пръст цветните рисунки върху една ваза, която падна и се счупи.
Баща ми скочи от мястото си, като раздрънка сабята си и с тревога ме хвана за ръката. А притежателката на вазата, сестрата директорка, напротив, се смееше. Тя махна с ръка и се помъчи да успокои баща ми.
Колко много други неща, освен тази ваза, щях да счупя в това училище! Лудориите, които вършех в къщи, продължиха и тук. Сестрите или бяха наистина търпеливи като ангели, или намираха нещо симпатично в мен. Иначе не би било възможно да понасят моите капризи.
По време на уроците бърборех непрестанно и се разхождах в клас.
Слизането и качването по стълбите по възприетия от всички други начин не ми харесваше. Аз непременно се спотайвах в някой ъгъл, изчаквах да слязат другарките ми, възсядах перилата като кон и се понасях стремително надолу или пък събирах двата си крака и скачах от стъпало на стъпало.
В градинката имаше изсъхнало дърво. Една от нашите преподавателки наблюдавала как се катеря по него при всеки подходящ случай и как, без да обръщам внимание на заплахите, скачам от клон на клон през цялото междучасие, и възкликнала:
— Това момиче не е човек, а чучулига.
От този ден насам истинското ми име бе забравено и всички започнаха да ме наричат „Чучулигата“.
Не знам как става, но това прозвище се разпространи и в къщи. Името ми Фериде се запази само като официално и се употребяваше много рядко, както празничното облекло.
Чучулигата! Това име ми харесваше. А и ме устройваше. Винаги когато се оплакваха от някоя моя постъпка, свивах безгрижно рамене и отговарях:
— Какво да правя… Какво друго може да се очаква от една Чучулига?
В нашето училище идваше от време на време абат с очила, който имаше малка козя брадичка. Един ден в час по ръкоделие отрязах снопче от косата си и я прикрепих с лепило за брадата си. Погледнеше ли учителката към мен, закривах брадата си с ръка, обърнеше ли глава на друга страна, дръпвах ръката си, започвах да клатя брада, като имитирах този абат, и разсмивах момичетата. Учителката, която не можеше да разбере причината на кикотенето, се ядоса и започна да крещи.
По някое време обърнах глава към прозореца, който се отваряше към коридора, и какво да видя! Сестрата директорка ме наблюдаваше.
Обърках се и знаете ли какво направих? Наведох глава, направих й знак да мълчи, като сложих пръст на устните си, и след това й изпратих една въздушна целувка.
Тази сестра беше най-важният човек в училището. Всички учителки, включително и най-възрастните, я боготворяха. Фактът, че въпреки това обстоятелство я помолих да ми стане съучастничка в простъпката пред учителката, я развесели. Давайки вид, че не ще може да остане сериозна, ако влезе в класа, тя се изгуби в тъмния коридор, като се смееше и ме заплашваше с пръст.
Сестрата директорка ме хвана веднъж на местопрестъплението, но този път в столовата. Тъкмо пълнех остатъците от храната в една книжна кошница, която бях задигнала от клас.
Тя ме повика при себе си със строг тон:
— Я ела тук, Фериде. Какво правиш?
Не разбирах какво лошо има в това, което правех.
— Грешка ли е да нося храна на кучетата, ма сьор7? — попитах аз, като я погледнах право в лицето.
— Кои кучета? Каква храна?
— Кучетата в запустялата сграда… Ах, ма сьор, да знаете само как се радват, когато ме видят… Снощи ме посрещнаха чак на ъгъла, започнаха да се умилкват и да се завират в краката ми… „Стойте… какво правите? Докато не стигнем в запустялата сграда, нищо няма да ви дам!“ — казвам аз… Но те, проклетите, разбират ли от дума? Без малко да ме повалят на земята… Но аз се заинатих. Хванах кошницата здраво и я закрих с престилката си. Щяха да ме разкъсат. За мое щастие в това време мина един симидчия, и ме спаси…
Сестрата директорка ме слушаше, гледайки ме право в очите.
— Е добре, как излезе от пансиона? — попита тя.
— Прескочих през стената зад пералнята — отговорих аз без колебание.
— Как посмя? — каза сестрата, и се хвана с две ръце за главата, сякаш беше чула съобщение за някакво бедствие.
— Не се тревожете, ма сьор — продължих със същата наивност. — Стената е доста ниска. А и да не искате да излизам през вратата? Портиерът за нищо на света няма да ме пусне. Първия път го излъгах. Казах: „Вика те сестра Тереза“, и побягнах… Но моля ви се, не ме издавайте, иначе има опасност кученцата ми да умрат от глад.