Когато излизах от клас, една от девойките дойде при мен и ми обясни, че „калпадан“ било клещи. „Ще ви извадя зъбите с калпадан, ей!“ било деликатната заплаха на директора.
Б., 28 март
Много съм доволна от момичетата. Те така ме обикнаха, че не ме оставят на мира дори и през междучасията. Що се отнася до колегите, не мисля, че са лоши хора. Има, разбира се, и такива, които се държат студено с мен, които ме гледат накриво от някой ъгъл на учителската стая и си шепнат по всяка вероятност неласкави неща за мен. Но можеш ли да обичаш всички, дори и в своето семейство?
Между колежките най-симпатични са ми двете мили истанбулски девойки Незихе и Васфие. Те са неразделни. Но заместничката Шеханзе ханъм ме предупреди да не се сближавам много с тях. Причините не са ми известни. Освен тях имам и две стари познати. Едната е стройната жена с пронизващите черни очи, която ме защити в средищната прогимназия. Тя идва да преподава в нашето училище по един ден седмично. Тази колежка е единствената, която не се плаши от разногледите очи на директора. Дори напротив, Реджеб ефенди се бои от нея. Той тръска яка и казва:
— Ах, какво зло е тя! Да мога веднъж да се отърва от нея, ще си отдъхна.
Другата стара позната е възрастна учителка с големи очила и издадени зъби. Някога в Истанбул пътувахме заедно от време на време във влака. Беше учителка някъде към Гьозтепе.
Тя искаше да ме познае, гледаше ме в лицето и казваше:
— Боже господи! Каква поразителна прилика. На времето във влака често срещах една ученичка, която приличаше много на вас. Но тя като че ли беше французойка. Правеше най-различни смехории и разсмиваше целия вагон до сълзи.
— Възможно е, разбира се — отговарях аз, като гледах пред себе си.
В училище има и няколко мъже: Захид ефенди, стар човек, учител по религия, Юмер бей, нескопосан полковник от запаса, учител по география, учителят по краснопис, името на когото не зная, и най-после Шейх Юсуф ефенди — учител по музика, най-популярната личност не само в училището, но и в целия град Б…
Той бил шейх46 на ордена „Мевлеви“47, но преди няколко години се разболял. Горкият шейх май бил туберкулозен. Лекарите казали, че ще умре, ако остане в родния си град. Преди две години дошъл в град Б. заедно със сестра си, която била вдовица. Братът и сестрата си живеели самотно в малка, тиха къщичка. Онези, които посещавали тяхната къщичка, казват, че била нещо като музикален музей. Там имало всякакви инструменти и сазове. Шейхът бил добър композитор. Имал такива произведения, които човек не можел да слуша, без да заплаче.
За пръв път го видях в един студен дъждовен ден. През междучасието бях излязла с ученичките, за да им покажа една нова игра на топка, и използвах случая да си поиграя и да се позабавлявам. Когато влязох вътре, черната ми манта беше мокра. Между другото искам да отбележа, че тази форма, въведена от мен, започна да си пробива път в училище, дори и между ученичките. Директорът възразяваше срещу цвета. „Черният цвят не е подходящ, трябва да се направи от зелен“ — казваше той, но го разубедихме, като обърнахме внимание, че много ще се цапа.
В учителската стая гореше голяма глинена печка. Аз се бях свряла в ъгъла между печката и двете стени и се сушах, застанала права с ръце в джобовете на мантата. Вратата се отвори и в стаята влезе тънък висок господин на около тридесет и пет години. Той беше облечен обикновено като всички други. Но въпреки това разбрах, че именно този е Шейх Юсуф ефенди, за когото ставаше дума. В училище го обичаха много.
Колежките веднага го наобиколиха и поеха палтото му. Наблюдавах го, скрита зад кюнците на печката. Той беше благ и приятен човек. Слабото му лице имаше прозрачна, нежна и безцветна белота, характерна за онези болни, които са обречени на смърт. Тънката му руса брада и ясносините му очи ми напомняха образа на Исус, който се усмихваше тъжно от картините в полутъмните коридори на пансиона. Говорът му беше толкова приятен, че човек можеше да го слуша без насита. В мекия му и приятен глас имаше нотка на тъга — онази скрита, кротка тъга, която звучи в гласа на болните деца. На колежките, които го наобиколиха, той се оплака от непрестанния дъжд и каза, че очаквал с голямо нетърпение слънчевите дни. По едно време погледите ни се срещнаха. Той присви леко очи, за да ме види по-добре в тъмния ъгъл.
— Кое е това малко момиче, ученичка ли е? — попита Шейх ефенди.
Колежките се обърнаха дружно към мен.
— Извинявай, господине — каза Васфие със смях. — Забравихме да ти я представим. Това е новата ни учителка по френски, Фериде ханъм.
47
Мевлеви — дервишки орден, основан от философа и поета Джеляледдин Руми Мевляна, изключително важна личност в историята на мюсюлманите.