Нещо повече, усетих, че макар и да е в голяма опасност, тя не е пряка и непосредствена. При това преследване беше по-важно не да се бърза, а да се действа незабелязано. Щях да успея, ако обръщах внимание на всички детайли.
Не знаех дали всичко това е вярно. Бях на границата между смътното усещане и ясното виждане.
Защо виждам мъртвите, но не ги чувам? Защо мога да търся с помощта на психичния магнетизъм, но само понякога намирам? Защо усещам надвисналата опасност, но не знам подробности за нея? Нямам представа. Може би нищо в този объркан свят не е цяло и ясно. Или може би просто не съм овладял напълно всичките сили, които притежавам.
Ако има нещо за миналия август, за което съжалявам, е, че във вихъра на събитията на моменти се доверявах повече на разума, а не на шестото си чувство.
Всеки ден ходя по опънато въже и всеки път съм на ръба да изгубя равновесие и да падна. Естеството на живота ми е свръхестествено и аз съм длъжен да го уважавам, ако искам да използвам по-добре таланта си. Но, от друга страна, живея в рационален свят и законите важат и за мен. Изкушението да се движа, воден само от неземния си импулс, е голямо, но знам, че който лети високо, пада бързо и болезнено.
Излизам от положението, като търся баланса между логичното и нелогичното, рационалното и ирационалното. В миналото бях склонен да гравитирам около логиката за сметка на вярата — вярата в себе си и в извора на моя талант.
Ако не успеех да спася Дани, както не бях успял да спася десетките невинни граждани през август миналата година, със сигурно щях да се намразя. След провала нямаше да се утеша дори със свръхестествените си способности, напротив — щях да ги намразя. Ако животът ми щеше да е пълноценен само чрез шестото ми чувство, загубата на самоуважение и самоувереност щеше да ме принуди да премина към друга вяра, различна от тази, която желаех. И щях да опровергая написаното на картончето от машината за предсказания, което висеше в рамка над леглото ми.
Този път щях да се придържам към нелогичното. Трябваше да се доверя на интуицията си, да се гмурна в неизвестното, въоръжен само със сляпата си вяра.
Нямаше да се обаждам на шерифа Портър. Щях да послушам сърцето си, което ми повеляваше да тръгна сам по следите на Дани.
Тринайсета глава
В моя апартамент напълних малка раница с вещите, които щяха да са ми необходими, включително две фенерчета и кутия с резервни батерии.
Застанах в спалнята до леглото и тихо прочетох написаното на картончето в рамката: СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.
Искаше ми се да сваля рамката, да извадя картончето от нея и да го взема със себе си. С него щях да се чувствам защитен.
Подобни ирационални мисли едва ли щяха да ми помогнат. Картончето от лунапарка изобщо не можеше да се сравнява с парченце от божия кръст или някаква друга светиня.
В същото време ме измъчваше друга още по-нерационална мисъл. В преследването на Дани и баща му можеше да умра и когато прекосях морето на смъртта, щях да пристигна на брега на паралелния свят. Тогава сигурно щях да покажа картончето, на което и създание да ме посрещнеше там. „Това — щях да кажа — е обещанието, което дадох на Сторми. Тя дойде тук преди мен и сега трябва да ме отведеш при нея.“
В действителност въпреки необичайните обстоятелства, при които бяхме получили въпросното картонче, в това нямаше никакво чудо. Не беше божествено предсказание, а обещание, което си бяхме дали един на друг. Обещание, основано на взаимното доверие и на Божията милост да останем неразделни завинаги.
Ако привидението ме посрещне на другия бряг, няма да мога да докажа божествения обет само с картонче от някаква глупава машина за предсказване на бъдещето. Ако животът след смъртта е както аз си го представям и е по-различен от рая, няма да мога да прибягна до услугите на добър адвокат и да заплаша със съд опонентите си.
И обратното, ако все пак предсказанието от картончето се изпълни, създанието, което ще ме посрещне на онзи далечен бряг, ще бъде самата Бронуен Луелин, моята Сторми.
Мястото на картончето си беше в рамката. Там щеше да е на сигурно място и щеше да продължи да ме вдъхновява, ако се завърнех жив от експедицията. Когато отидох в кухнята да се обадя на Тери Стомбоу от „Пико Мундо Грил“, Елвис седеше на масата и плачеше.
Мразя да го виждам такъв. Кралят на рокендрола не бива изобщо да плаче.
Той не биваше и да се възгордява, но от време на време го прави. Сигурен съм, че това е някаква шега. На един дух не му е необходимо да се възгордява. Понякога се закача с мен, а после ми се хили хлапашки.