„Сър, в края на краищата, мъртвите не говорят. Но и живите не ги чуват.“
Шейсет и първа глава
Ето коя е голямата мистерия: как съм се озовал от решетката в подземния тунел пред задната врата на кафе „Синята луна“ — пътешествие, за което нямам никакви спомени. Убеден бях, че съм умрял. Посещенията, които направих на Ози, Тери и семейство Портър в техните кухни, не бяха плод на фантазията ми.
По-късно, когато им разказах всичко и им описах какво е правил всеки от тях по време на моето загадъчно посещение, те потвърдиха, че точно така са прекарали вечерта. Всичко съвпадаше.
Бил Бъртън казва, че съм дошъл пребит, раздърпан и окалян на задната врата на ресторанта и съм го накарал да се обади на шерифа Портър. До тогава дъждът бил спрял. Бил съм толкова мръсен, че той изнесъл отвън стол и ми дал бутилка бира. По негово мнение трябвало да се подкрепя.
Тази част не си я спомням. Първото, което си спомням, е, че седях на стола и пиех хайнекен, докато Бил оглеждаше раната на гърдите ми.
— Повърхностна е — каза той. — Драскотина. Кървенето е спряло само.
— Той умираше, когато изтръгна ножа от ръката ми и ме поряза с него — отвърнах аз. — Вече не му бяха останали сили.
Може би това беше вярно. А може би аз самият се нуждаех от подобно обяснение.
Скоро патрулна кола на Полицейски отдел — Пико Мундо сви по уличката и паркира зад ресторанта.
Сирената и сигналните светлини не бяха включени. От нея слязоха шерифът Портър и Карла и тръгнаха към мен.
— Извинете, че ви попречих да си доядете спагетите — казах им аз.
Те си размениха озадачени погледи.
— Оди — обърна се към мен Карла, — ухото ти е разкъсано. Каква е тази кръв по тениската? Уайът, трябва да извикаме линейка.
— Нищо ми няма — успокоих я аз. — Бях умрял, но някой явно не ме искаше сред мъртъвците и ето ме, върнах се.
— Колко бири е изпил? — попита Уайът Бил Бъртън.
— Тази е първата му — отвърна той.
— Уайът, трябва му линейка — настоя отново Карла.
— Не, не е необходимо — възпротивих се аз. — Но Дани е зле и може би ще се наложи санитарите да го свалят на носилка по стълбите.
Карла влезе вътре и се върна с втори стол, сложи го до мен, седна и започна да се вайка заради печалното ми състояние. Уайът повика линейка по полицейската радиостанция.
— Сър, знаете ли какво не му е наред на човечеството? — попитах го аз, когато се върна.
— Много неща не са му наред — отговори ми той.
— Най-голямата дарба, която ни е дадена, е свободната воля. А ние непрекъснато злоупотребяваме с нея.
— Сега не се тревожи за това — намеси се Карла.
— Знаете ли какво е сбъркано в природата? обърнах се към нея. — С всичките й отровни растения, хищни животни, земетресения и наводнения?
— Не се измъчвай излишно, скъпи.
— Когато завиждаме и убиваме в името на това, за което завиждаме, ние рухваме. А когато рухнем, разбиваме на пух и прах устоите на битието ни. И на природата също.
Един кухненски работник, когото познавах и който работеше почасово в „Грил“, Мануел Нунес, ми донесе още една бира.
— Мисля, че точно сега не му трябва — каза Карла.
Взех бутилката от него и го попитах:
— Как я караш, Мануел?
— Май по-добре от теб.
— Аз само дето бях мъртъв за малко, това е. Мануел, знаеш ли какво му е сбъркано на космическото време, което ни отнема всичко?
— Не е ли, че ни карат да работим с един час повече? — Той явно си мислеше за преминаването към лятно часово време.
— Когато рухнем, нарушаваме природните закони. По този начин нарушаваме и времето.
— Това да не е от „Стар Трек“? — попита Мануел.
— Възможно е. Но е самата истина.
— Сериалът ми харесва. Помага ми да уча английски.
— Ти го говориш добре.
— Преди го говорех с диалект, защото го учех от героя Скоти.
— Едно време не е имало нито хищници, нито жертви. Само хармония. Не е имало земетресения, нито бури. Всичко е било в идеално равновесие. В началото времето е било едно — без минало, сегашно и бъдеще, без смърт. Ние сме съсипали всичко.
Шерифът Портър се опита да ми вземе бутилката, но аз не я дадох.
— Сър, знаете ли кое е най-лошото при човека?
— Данъците — отвърна Бил Бъртън.
— По-лошо е и от тях.
— Бензинът струва скъпо. А лихвите по банковите заеми са високи.
— Най-лошото е…, че този свят ни е бил даден като дар, а ние сме го съсипали. Част от проблема е, че ако искаме всичко да се върне по местата си, трябва сами да го оправим. Но ние не можем. Опитваме се, но не можем.
Неочаквано за самия мен от очите ми бликнаха сълзи. Мислех си, че никога вече няма да се разплача.