Отец Луелин е благороден мъж с груба външност, силен в убежденията си. Прилича на Томас Едисон, изигран от Спенсър Трейси, но с късо подстригана коса. Ако не беше бялата якичка, човек би го сбъркал с морски пехотинец от кариерата.
Два месеца след събитията в „Панаминт“ шерифът Портьр ме заведе при отец Луелин с предложение да се изповядам. Свещеникът ни покани в кабинета в скромното жилище.
В дух на смирение и послушание ние му разказахме за моята дарба. Шерифът потвърди, че с помощта ми са били разкрити не едно и две престъпления и увери отеца, че съм напълно здрав психически и напълно искрен.
Първият ми въпрос към отец Луелин беше дали знае някой монашески орден, където биха приютили младеж, биха му дали подслон и храна, а в замяна той ще им се отплаща с упорит труд. В същото време обаче този младеж не искаше да става монах.
— Искаш да бъдеш необвързан послушник — каза отец Луелин. Така, както го формулира, разбрах, че досега той не беше чувал за подобно желание.
— Да, сър. Точно така.
С грубоватия си мечешки чар на сержант от морската пехота, съветваш, провинил се войник, отецът отвърна:
— Од, през изминалата година ти понесе доста тежки удари. Загубата ти… моята загуба… беше изключително трудна за преодоляване, защото Сторми беше… толкова добра и чиста душа.
— Да, сър. Беше. И продължава да е.
— Тъгата пречиства и когато човек се изправи пред нея, е хубаво да й се отдаде. С приемането на загубата ние прочистваме ценностите и смисъла на живота ни.
— Нямам намерение да бягам от тъгата, сър.
— Нито да й се отдаваш твърде за дълго?
— Нито това.
— Ето кое ме притеснява — намеси се шерифът Портьр. — Ето затова не одобрявам поведението му.
— Този период няма да трае до края на живота ми — уверих го. — Може би само година. После ще видим. Просто имам нужда от малко по-опростено съществуване за известно време.
— След случилото се ходи ли в „Грил“? — попита ме отецът.
— Не. Закусвалнята е оживено място, отче. В магазина за автомобилни гуми не е по-различно. Трябва ми полезна работа, с която умът ми постоянно да е зает, но искам да намеря място, което е… по-тихо.
— Дори като необвързан послушник, който няма да се подчинява на монасите, ти пак ще трябва да спазваш хармония с духовния живот на ордена, който се съгласи да те приюти.
— Ще спазвам, сър. Ще бъда в хармония.
— Каква работа очакваш да вършиш там?
— Градинарска работа, боядисване, дребни ремонти. Миене на подове и прозорци, чистене. Мога да им готвя, ако искат.
— От колко време си го решил, Од?
— От два месеца.
— Говорил ли е с вас за това? — попита отецът шерифа.
— Постоянно.
— Значи не е спонтанно решение.
Шерифът поклати глава.
— Од не е спонтанен.
— Според мен не бяга и от тъгата — каза отец Луелин. — Нито се стреми към нея.
— Имам нужда да опростя живота си — отвърнах аз. — И да намеря по-тихо място, където да премисля всичко.
Отецът отново се обърна към шерифа:
— Като негов приятел, който го познава най-добре, и като човек, в думите, на когото той очевидно се вслушва, имате ли други съображения, за да мислите, че Од не бива да постъпва така?
Шерифът Портър помълча, след което отговори:
— Не знам какво ще правим без него.
— Колкото и да ви помага Од, шерифе, престъпленията никога няма да спрат.
— Не това имах предвид. Мисълта ми е, че… просто не знам какво ще правим без теб, синко.
Откакто Сторми загина, аз живеех в нейния апартамент. Не толкова стаите имаха значение за мен, колкото самото обзавеждане, мебелите, малките декоративни предмети и личните вещи. Не исках да се разделям с тези неща.
С помощта на Тери и Карла аз опаковах вещите на Сторми и приех предложението на Ози да ги съхранява в празната стая в къщата му.
През предпоследната ми нощ в този апартамент аз седнах заедно с Елвис на приятната мека светлина на старата лампа с платнен абажур, заслушан в неговата музика от първите години на официално документираната му кариера.
Той е обичал майка си повече от всичко на света. Вече мъртъв, той повече от всичко искаше да я види. Месеци преди да умре майка му — можете да го прочетете в която и да е от написаните за него биографии — тя се е бояла, че славата ще го погуби и че заради същата слава Елвис постепенно се е отклонявал от правия път.
Умряла млада, преди още той да достигне върха на кариерата си, но след като вече се бил променил. Пронизван години наред от тъгата, той въпреки всичко забравил майчиния съвет и с всяка изминала година все повече се спускал надолу. Талантът му останал неразкрит дори и наполовина.