Мануло се обърна, надигнал бълбукаща бутилка вино.
Гомес посочи Мартинес.
— Най-сетне намерих нашия пети доброволец!
— Имам среща, не ме занимавай… — започна Домингес и млъкна. Слушалката се изплъзна от пръстите му. Малкото черно тефтерче с имена и номера бързо изчезна в джоба му. — Гомес, ти…?
— Да, да! Давай по-бързо парите! Ándale!
Женският глас продължаваше да цвърчи от люлеещата се слушалка.
Домингес я погледна неспокойно.
Мануло погледна празната бутилка в ръката си и магазина за алкохол на отсрещната страна на улицата.
После много неохотно двамата извадиха по десет долара на зеленото кадифе на билярдната маса.
Изученият Вилянасул направи същото, както и Гомес, който смушка Мартинес. Мартинес преброи смачканите си банкноти и дребните. Гомес размаха парите като кент флош.
— Петдесет кинта! Костюмът струва шейсет! Трябват ни само още десет!
— Чакай — каза Мартинес. — Гомес, само за един костюм ли става дума? Uno?
— Uno! — Гомес вдигна пръст. — Един чудесен летен костюм с цвета на сладолед! Бял, бял като луната през август!
— Но чий ще бъде той?
— Мой! — каза Мануло.
— Мой! — каза Домингес.
— Мой! — каза Вилянасул.
— Мой! — извика Гомес — И твой, Мартинес. Народе, хайде да му покажем. Подредете се!
Вилянасул, Мануло, Домингес и Гомес опряха гърбове на стената.
— Мартинес, ти също, в другия край. Подравнете се! Ваменос, сложи онази щека на главите им!
— Дадено, Гомес, дадено!
Мартинес усети как щеката докосва главата му и надникна да види какво става.
— А! — възкликна той.
Щеката лежеше абсолютно хоризонтално. Широко ухилен, Ваменос я плъзгаше леко насам-натам.
— Ние сме с един и същи ръст! — каза Мартинес.
— С един и същи! — Всички се разсмяха.
Гомес изтича покрай редицата, шумолеше с шивашкия метър ту тук, ту там, от което всички се разсмяха още по-силно.
— Разбира се! — каза той. — Трябваше месец, цели четири седмици, представете си, да намеря четирима души с моя ръст и фигура! Цял месец търчане и мерене! Вярно, понякога намирах момчета със същите скелети, но месото по костите беше или прекалено много, или прекалено малко. Понякога костите на краката им бяха много дълги или пък ръцете бяха твърде къси. Господи, всички тези кости! Казвам ви! А сега и петимата сме съвсем еднакви — едни и същи рамене, гръдни обиколки, талии, ръце, височина! Ох, пичове!
Мануло, Домингес, Вилянасул, Гомес, а накрая и Мартинес се качиха на кантара, който плюеше билетчета с отпечатаното им тегло, докато все още усмихващият се Ваменос му пъхаше дребни монети. Сърцата бясно туптяха. Мартинес прочете резултатите.
— Сто трийсет и пет паунда… сто трийсет и шест… сто трийсет и три… сто трийсет и четири… сто трийсет и седем… истинско чудо!
— Не — простичко отвърна Вилянасул. — Гомес.
Всички се усмихнаха на този гений, който сега ги прегърна всичките.
— Не сме ли чудесни? — зачуди се той. — Всички с еднакви размери, всички с една и съща мечта — костюмът. И сега всеки един от нас ще изглежда чудесно поне веднъж седмично, а?
— Не съм изглеждал чудесно от години — каза Мартинес. — Момичетата бягат от мен.
— Вече няма да бягат, а ще замръзват — каза Гомес. — Само да те видят в страхотния бял летен костюм.
— Гомес, искам да те питам нещо — каза Вилянасул.
— Разбира се, compadre.
— Когато се сдобием с този чудесен летен костюм с цвят на сладолед, няма ли опасност някоя вечер да го облечеш, да се качиш в автобуса и да се преселиш в Ел Пасо за около година, а?
— Вилянасул, Вилянасул, как можеш да говориш такива неща?
— Каквото виждам, това и казвам — отвърна Вилянасул. — Какво ще кажеш за лотарията „Всеки печели!“? Пирамидата, която организира и в която никой не спечели нищо? Ами компанията „Обединено чили с месо и боб“, която смяташе да основеш, но всичко завърши, когато свършиха парите за наема на мижавия офис?
— Грешки на растежа — рече Гомес. — Достатъчно! В тази жега някой може да купи специалния костюм, скроен специално за нас и очакващ ни на витрината на „Слънчевите костюми на Шъмуей“! Имаме петдесет долара. Трябва ни само още един скелет!
Мартинес видя как останалите оглеждат залата. Той също погледна натам. Погледът му мина бързо покрай Ваменос, после с неохота се върна, за да изучи мръсната му риза и огромните пожълтели от никотина пръсти.
— Аз! — осмели се най-сетне Ваменос. — Моят скелет. Измери го. Страхотен е! Вярно, ръцете ми са големи и загрубели от копаенето на канавки! Но…
В същия миг Мартинес отново чу по тротоара да минава онзи същият ужасен мъж с двете му момичета. Тримата продължаваха да се смеят.