— Хей, Ваменос, трябва да празнуваме! Иди вземи вино на вересия!
Ваменос се втурна надолу, оставяше след себе си диря от искри.
Останалите влязоха в стаята с костюма. Мартинес поспря в коридора да погледне по-внимателно лицето на Гомес.
— Гомес, имаш болнав вид.
— Така е — каза Гомес. — Какво направих? — Кимна към сенките в стаята, които се суетяха около манекена. — Избрах Домингес, истински дявол с жените. Добре. Избрах Мануло, който пие, така е, но пък и пее сладко като момиче, нали? Тъй. Вилянасул чете книги. Ти, ти поне се миеш и зад ушите. А аз какво да правя? Да чакам ли? Не! Трябваше да купя този костюм! Затова последният избран е един тромав мърляч, който има правото да носи моя костюм… — Гомес млъкна смутено. — Който ще облича нашия костюм веднъж седмично, ще падне с него или ще излезе да го намокри на дъжда! Защо, защо, защо го направих!
— Гомес — прошепна Вилянасул от стаята. — Костюмът е готов. Ела да видиш дали изглежда така добре на твоята крушка.
Гомес и Мартинес влязоха.
В центъра на стаята върху манекена стоеше чуден блестящ бял призрак с невероятни ревери, безукорни шевове, спретнати илици. Застанал в бялото сияние на костюма върху бузите си, Мартинес изведнъж изпита чувството, че се намира в църква. Бял! Бял! Бе бял като най-белия ванилов сладолед, като бутилирано мляко пред вратата сутрин. Само при вида му в горещата лятна стая от устата му едва ли не започваше да излиза пара. Дори когато затвореше очи, можеше да го види отпечатан върху клепачите си. Знаеше какъв цвят ще са сънищата му тази нощ.
— Бял… — прошепна Вилянасул. — Бял като снега на планината край градчето ни в Мексико, дето я наричат Спящата жена.
— Кажи го отново — каза Гомес.
Изпълнен с гордост и леко смутен, Вилянасул с радост повтори почитанията си.
— …бял като снега на планината, дето…
— Върнах се!
— Купон! Ето! Кажи сега, кой ще облече пръв костюма тази вечер? Аз ли?
— Вече е късно! — каза Гомес.
— Късно? Едва девет и четвърт е!
— Късно ли? — наежиха се останалите. — Късно?
Гомес отстъпи от мъжете, които гледаха с горящи погледи ту него, ту костюма, ту отворения прозорец.
В края на краищата отвън и долу бе прекрасна съботна вечер в летен месец и жените се носеха като цветя в тих поток в спокойния топъл здрач. Мъжете изстенаха печално.
— Гомес, имам предложение. — Вилянасул наплюнчи молива си и направи разписание в бележника си. — Ти носиш костюма от девет и половина до десет, Мануло до десет и половина, Домингес до единайсет, аз до единайсет и половина, Мартинес до полунощ и…
— Защо аз да съм последен? — намръщи се Ваменос.
Мартинес бързо помисли и се усмихна.
— След полунощ е най-страхотното време, приятелю.
— Хей, вярно бе — рече Ваменос. — Изобщо не се сетих. Добре.
Гомес въздъхна.
— Добре. По половин час всеки. Но не забравяйте — отсега нататък ще го носим само по една вечер в седмицата. В неделя ще теглим жребий кой ще го носи втори път.
— Аз! — разсмя се Ваменос. — На мен ми върви!
Гомес хвана силно Мартинес.
— Гомес, ти си първи — подтикна го Мартинес. — Обличай го.
Гомес не можеше да откъсне поглед от опърпания Ваменос. Накрая импулсивно издърпа ризата през главата си и викна:
— Ай-я! Ай-_яяя_!
Шепот… чистата риза.
— Ах!…
Колко чисти са на пипане новите дрехи, помисли си Мартинес, държеше сакото. Колко чисто шумолят, как миришат на чисто!
Шепот… панталоните… вратовръзката, шумолене… тирантите. Шепот… Мартинес пусна сакото и то се намести на раздвижващите се рамене.
— Ole!
Гомес се обърна като матадор в чудесния си костюм-от-светлина.
— Ole, Гомес, ole!
Гомес се поклони и тръгна към вратата.
Мартинес впери поглед в часовника си. Точно в десет чу някой да се шляе из коридора, сякаш беше забравил накъде да върви. Мартинес отвори вратата и погледна навън.
Гомес бе там и вървеше безцелно.
Изглежда болен, помисли си Мартинес. Не, по-скоро потресен, шокиран, изненадан, много неща наведнъж.
— Гомес! Насам!
Гомес се обърна и най-сетне успя да уцели вратата.
— Ох, приятели, приятели — възкликна той. — Приятели, какво изживяване само! Този костюм! Този костюм!
— Разкажи, Гомес! — помоли Мартинес.
— Не мога, как бих могъл! — Гомес гледаше към небето с разперени ръце, с обърнати нагоре длани.
— Разкажи, Гомес!
— Нямам думи, нямам думи. Трябва сами да го видите. Да, трябва да видите… — И млъкна, и заклати глава, докато накрая се сети, че всички стоят и го гледат. — Кой е следващият? Мануло?
Останал само по гащета, Мануло скочи напред.