— Готов!
Всички се разсмяха, завикаха, засвиркаха.
Мануло излезе. Нямаше го двайсет и девет минути и трийсет секунди. Върна се, като докосваше дръжките на вратите, подпираше се на стената, опипваше собствените си лакти, поставяше длан на лицето си.
— О, дайте да ви разкажа — каза той. — Compadres, тръгнах към един бар… ъъъ… за да пийна ли? Но не, не влязох в бара, чувате ли? Не съм пил. Защото както си вървях, започнах да се смея и да пея. Защо, защо? Слушах самия себе си и се питах това. Защото. Този костюм ме накара да се почувствам по-добре от всяко вино. Този костюм направо ме напи, напи ме! Затова отидох в Гуадалахара, свирих на китара и изпях четири песни, с много висок глас! Този костюм, ах, този костюм!
Следващият бе Домингес, излезе в света, после се върна.
Черното тефтерче! — помисли си Мартинес. Държеше го, когато излезе! А сега се връща с празни ръце! Какво? Какво?
— На улицата — каза Домингес, преживявайки отново всичко, с широко отворени очи, — вървях си, а една жена извика: „Домингес, това ти ли си?“ А друга отвръща: „Домингес ли? Не, това е Кецалкоатъл, Великият бял бог, дошъл отново от Изток“, представяте ли си? И изведнъж изгубих желание да излизам с шест жени или с осем, не. А само с една, помислих си. Една! И кой знае какво ще й кажа, на тази единствената? „Бъди моя!“ или „Омъжи се за мен!“ Caramba! Този костюм е опасен! Но не ми пука! Жив съм, живея! Гомес, и с теб ли се случи това?
Гомес, все още потресен от преживяното, поклати глава.
— Не, никакви разговори. Прекалено много е. После. Вилянасул…?
Вилянасул срамежливо пристъпи напред.
Вилянасул срамежливо излезе.
Вилянасул срамежливо се прибра.
— Само си представете — каза той, без да ги гледа, забил поглед надолу, сякаш говореше на пода. — Зеленият площад, група възрастни бизнесмени се събрали под звездите и разговарят, кимат, разговарят. После един от тях прошепва нещо. Всички се обръщат. Отдръпват се, правят проход, през който нажежена до бяло светлина прогаря пътя си като през лед. А в центъра на тази светлина е моя милост. Поемам дълбоко дъх. Стомахът ми е като от желе. Гласът ми е съвсем слаб, но става все по-силен. Казвам: „Приятели, чели ли сте «Sartor Resartus» на Карлайл? В тази книга намираме неговата философия на облеклото…“
И ето че най-сетне дойде ред на Мартинес да остави костюма да го изведе в мрака.
Четири пъти обиколи квартала. Четири пъти спря под жилищната сграда и гледа нагоре към осветения прозорец; мярна се сянка, прекрасното момиче бе там, появи се и изчезна, и едва на петия път се показа на балкона, подгонена от лятната жега за глътка прохладен въздух. Погледна надолу. Направи някакъв жест.
Отначало си помисли, че му маха. Сякаш бялата експлозия бе привлякла вниманието й. Но тя не махаше. Ръката й се раздвижи и в следващия миг на носа й се мъдреха очила в тъмни рамки. Погледна към него.
Виж ти, виж ти — помисли си той. Така значи! Дори слепите могат да видят костюма! Усмихна й се. Не се наложи да й маха. И най-сетне тя му се усмихна в отговор. И не нея не й се наложи да маха. После, може би защото не знаеше какво да прави и не можеше да се отърве от цъфналата на лицето му усмивка, той забърза, почти се затича и зави зад ъгъла, усещаше погледа й в гърба си. Когато погледна назад, тя бе свалила очилата и следеше с късогледия си поглед онова, което в най-добрия случай сигурно приличаше на движещо се петно светлина в тъмното. За всеки случай Мартинес отново обиколи квартала; градът внезапно му се видя толкова прекрасен, че му се искаше да крещи, да се смее и отново да крещи.
На връщане се носеше като в сън, с полузатворени очи, и когато се появи на прага, останалите видяха не Мартинес, а самите себе си, връщащи се от обиколката. И тогава разбраха какво се е случило с всички тях.
— Закъсня! — извика Ваменос, но спря. Магията не можеше да се развали.
— Кажете ми, кой съм аз? — попита Мартинес.
Бавно обиколи стаята.
Да, помисли си той, да, костюмът е, да, свързано е с костюма и с всички тях в онзи магазин в тази чудесна съботна вечер и после тук, смеещи се и малко пияни, без да са пили, както каза самият Мануло. Докато вечерта напредваше и всеки нахлузваше панталоните и стоеше на един крак, подпирайки се на останалите, чувството ставаше по-голямо, по-топло и по-хубаво, докато се изреждаха да обикалят с костюма. И ето че сега бе ред на Мартинес да застане великолепен и бял като някой, който раздава команди, а светът се смълчава и му прави път.
— Мартинес, успяхме да намерим три огледала, докато те нямаше. Виж!
В огледалата, разположени като в магазин, се отразяваха трима Мартинесовци и отгласите и спомените на онези, които бяха носили костюма с него и познаваха блестящия свят вътре в нишките и плата. Сега в блестящото огледало Мартинес видя огромните размери на това, което бяха преживели заедно, и очите му се напълниха със сълзи. Останалите също замигаха. Мартинес докосна огледалата. Те се размърдаха. Видя хиляди, милиони Мартинесовци в бели доспехи да маршируват във вечността, отразени два, три, безброй пъти, непобедими и безкрайни.