Вдигна бялото сако във въздуха. Във всеобщия транс останалите отначало не забелязаха мръсната ръка, която се протягаше да го сграбчи. А после:
— Ваменос!
— Прасе!
— Не си се умил! — извика Гомес. — Дори не си се обръснал, докато чакаше! Compadres, карайте го в банята!
— В банята! — извикаха всички.
— Не! — заразмахва ръце Ваменос. — Нощен въздух! Ще умра!
Помъкнаха го по коридора, както крещеше и се съпротивляваше.
Ето го и Ваменос, невероятен в белия костюм, обръснат, сресан, с чисти нокти.
Приятелите му го гледаха и се мръщеха.
Та нима не бе вярно, мислеше си Мартинес, че когато мине Ваменос, от планините падат лавини? Минеше ли под прозорците, хората плюеха, изхвърляха боклук, че и по-лошо. А днес, в тази вечер, той щеше да мине покрай безброй широко отворени прозорци, край балкони и по алеи. Изведнъж светът се изпълни с мухи. А ето го Ваменос, бял като глазирана торта.
— Изглеждаш страхотно в този костюм, Ваменос — тъжно рече Мануло.
— Благодаря. — Ваменос се размърда, опитваше се да нагласи скелета си удобно там, където неотдавна бяха скелетите на всички останали. — Сега мога ли да изляза? — тихо попита той.
— Вилянасул! — каза Гомес. — Запиши следните правила.
Вилянасул наплюнчи молива си.
— Първо — каза Гомес, — недей да падаш с този костюм, Ваменос!
— Няма.
— Не се облягай на сгради с този костюм.
— Никакви сгради.
— Не върви под дървета с птици с този костюм. Не пуши. Не пий…
— Моля ви, а мога ли да сядам с този костюм?
— Ако не си сигурен, сваляш панталоните и ги премяташ през облегалката на стола.
— Пожелайте ми късмет — каза Ваменос.
— Бог с теб, Ваменос.
Той излезе. Затвори вратата.
Чу се звук от раздиране.
— Ваменос! — викна Мартинес.
Хвърли се към вратата и я отвори.
Ваменос стоеше с разкъсана на две носна кърпа в ръце и се смееше.
— Тррр! Само си вижте физиономиите! Тррр! — Отново съдра кърпата. — Ох, ама че физиономии! Ха-ха!
И като се смееше гръмогласно, Ваменос затръшна вратата и ги остави слисани и сами.
Гомес се хвана за главата и се обърна.
— Убийте ме с камъни. Продадох душите ни на дявола!
Вилянасул затърси из джобовете си, извади една сребърна монета и дълго я гледа.
— Това са последните ми петдесет цента. Кой друг ще ми помогне да откупим дяла на Ваменос от костюма?
— Безполезно е. — Мануло извади десет цента. — Имаме само колкото за реверите и илиците.
Стоящият край отворения прозорец Гомес внезапно се подаде навън и закрещя.
— Ваменос! Не!
Долу на улицата подплашеният Ваменос духна кибритената клечка и изхвърли старата угарка от пура, която бе намерил някъде. Направи странен жест към мъжете на прозореца, после им махна лекомислено и закрачи нататък.
Петимата се натискаха и бутаха един друг, без да могат да се откъснат от прозореца.
— Обзалагам се, че яде хамбургер с този костюм — унесено прошепна Вилянасул. — Мисля си за горчицата…
— Стига! — викна Гомес. — Не, не!
Мануло внезапно се озова до вратата.
— Трябва спешно да пийна нещо.
— Мануло, има вино, ето я бутилката на пода…
Мануло излезе и затръшна вратата.
Малко по-късно Вилянасул се протегна с престорено спокойствие и започна да обикаля из стаята.
— Мисля да се поразходя до площада, приятели.
Не мина и минута, когато Домингес размаха черното си тефтерче, намигна и хвана дръжката.
— Домингес — каза Гомес.
— Да?
— Ако случайно видиш Ваменос, предупреди го да стои настрана от „Червения петел“ на Мики Мурильо. Там се бият не само по телевизора, но и пред него.
— Не би отишъл там — каза Домингес. — Костюмът означава много за Ваменос. Не би направил нищо, с което да му навреди.
— По-скоро ще застреля майка си — каза Мартинес.
— Не се и съмнявам.
Останали сами, Мартинес и Гомес слушаха забързаните стъпки на Домингес надолу по стълбите. После обиколиха разсъблечения манекен.
Гомес дълго остана край прозореца; поглеждаше навън и си хапеше устните. На два пъти опипа джоба на ризата си, но отдръпваше ръка. Накрая измъкна нещо и го протегна на Мартинес, без да го поглежда.