— Мартинес, вземи го.
— Какво е това?
Мартинес погледна сгънатата розова хартийка с разни имена и числа. Очите му се разшириха.
— Билет за автобуса до Ел Пасо след три седмици!
Гомес кимна. Не можеше да погледне Мартинес. Взираше се навън в лятната нощ.
— Върни го. Вземи парите — каза той. — Купи ни хубава бяла панама и светлосиня вратовръзка, която да върви с костюма, Мартинес. Направи го.
— Гомес…
— Млъкни. Господи, ама че жега! Трябва да подишам свеж въздух.
— Гомес. Трогнат съм. Гомес…
Но вратата зееше отворена. Гомес беше излязъл.
Кафене и коктейлбар „Червеният петел“ на Мики Мурильо бе притиснат между две високи тухлени сгради и, бидейки тесен, трябваше да е дълбок. Отвън съскаше и се зъбеше жълто-зелена неонова реклама. Вътре в кипящото нощно море се надигаха и носеха смътни сенки.
Застанал на пръсти, Мартинес надникна през олющената червена боя на един от предните прозорци.
Усети нечие присъствие отляво, нечие дишане отдясно. Огледа се.
— Мануло! Вилянасул!
— Реших, че не съм жаден — каза Мануло. — Затова тръгнах да се поразходя.
— Аз пък бях тръгнал към площада, но реших да пообиколя — оправда се Вилянасул.
Сякаш наговорили се, тримата млъкнаха и се надигнаха на пръсти, взряха се през олющените части на прозореца.
Миг по-късно и тримата усетиха нечие много топло присъствие зад себе си и чуха забързано дишане.
— Белият ни костюм там ли е? — попита гласът на Гомес.
— Гомес! — изненадано възкликнаха и тримата. — Здрасти!
— Да! — викна Домингес, който току-що бе пристигнал и бе намерил откъде да шпионира. — Костюмът е там! И, слава Богу, Ваменос е все още в него!
— Не виждам! — Гомес присви очи. — Какво прави?
Мартинес надникна. Да! Там, назад в сенките — голямото снежнобяло петно и идиотската усмивка на Ваменос над него, обвито в кълба дим.
— Той пуши! — каза Мартинес.
— Той пие! — каза Домингес.
— Той яде тако! — доложи Вилянасул.
— Сочно тако — добави Мануло.
— Не — простена Гомес. — Не, не, не…
— С него е Руби Ескуадрильо!
— Дайте да видя! — Гомес бутна Мартинес настрани.
Да, това беше Руби! Деветдесет кила блестящи пайети и тесен черен сатен на живо, алените й нокти са се вкопчили в рамото на Ваменос. Кравешкото й лице, цялото в пудра и мазно от червило, се е надвесило над него!
— Ама че хипопотам! — възкликна Домингес. — Ще съсипе подплънките на рамото. Гледайте, кани се да му седне в скута!
— Не, не, не и с цялата тази пудра и червило! — викна Гомес. — Мануло, влизай вътре! Отмъкни му пиенето! Вилянасул, вземи му пурата и такото! Домингес, заеми се с Руби Ескуадрильо, разкарай я от него! Ándale, народе!
Тримата изчезнаха и оставиха Гомес и Мартинес да се взират и да ахкат през шпионките.
— Мануло взе питието му, изпива го!
— Ау! Ето го и Вилянасул, взел е пурата му, яде такото!
— Хей, Домингес се хвана с Руби! Ама че смелчага!
Някаква сянка изпълни входната врата. Движеше се бързо.
— Гомес! — Мартинес се вкопчи в ръката му. — Това беше Торо Руис, приятелят на Руби Ескуадрильо. Види ли я с Ваменос, сладоледовият костюм ще бъде оплискан с кръв, оплискан с кръв…
— Стига си ме изнервял! — изстена Гомес. — Бързо!
Двамата се затичаха. Настигнаха Торо Руис точно когато се канеше да сграбчи с ръчищата си реверите на чудесния костюм със сладоледов цвят.
— Пусни Ваменос! — каза Мартинес.
— Пусни костюма! — поправи го Гомес.
Торо Руис, повдигнал Ваменос така, че той танцуваше на пръсти, изгледа свирепо натрапниците.
Вилянасул излезе срамежливо напред. Усмихна се.
— Не удряй него. Удари мен.
Торо Руис му фрасна един в носа.
С налети със сълзи очи, Вилянасул се хвана за носа и с олюляване отстъпи назад.
Гомес сграбчи едната ръка на Торо Руис, Мартинес се вкопчи в другата.
— Пусни го, пусни го, carbyn, coyote, vaca!
Торо Руис изви плата с цвят на сладолед и шестимата закрещяха в смъртна агония. С пъшкане и потене здравенякът изтикваше всеки, който му се качеше. Замахваше да удари Ваменос, когато Вилянасул с олюляване застана пред него, с все още насълзени очи.
— Не удряй него. Удари мен!
Докато Торо Руис удряше Вилянасул по носа, един стол се разби в главата му.
Торо Руис се олюля и примигна, сякаш обмисляше дали да не се просне на пода. Повлече със себе си Ваменос.
— Пусни! — закрещя Гомес. — Пусни!
Един по един, с огромна предпазливост, подобните на банани пръсти на Торо Руис бяха отделени от костюма. Миг по късно той лежеше на пода.
— Compadres, насам!