И така Гита и Хлапич бяха много тъжни на тръгване, а колкото повече селяните забелязваха, че са тъжни Гита и Хлапич, толкова повече тъпчеха торбите на Хлапич с печено месо, хляб и баница, защото не знаеха как другояче да ги утешат. Най-сетне Хлапичевата торба стана така дебела, като голяма дива пчела, когато се насмуче с мед.
Гита се разсмя, като видя торбата така пълна, и, разбира се, все пак тръгнаха весело на път.
Пътят лежеше между големи и зелени ливади като дълга сламка през зелено море. Хлапич и Гита вървяха по пътя като две мравки по тази сламка.
Така стигнаха след дълго ходене до едно място, където пътят се разделяше на две страни. Едната страна продължаваше нататък по голяма равнина, а другата страна се катереше по планината и гората. Такова място се нарича кръстопът.
Хората разказват, че едно време на кръстопътищата се срещали самовили, вещици и върколаци. Но сега няма такива. Лете на кръстопътищата седят овчарчета и дялат пръчки или друсат бели и черни черници. А зиме, когато има месечина и сняг, нощем играят зайци по кръстопътищата.
Сега беше лято и на една ливадка край кръстопътя имаше много малки овчарчета и овчарки, които пасяха крави и печаха царевица.
Овчарчетата бяха пет: две момичета и три момчета.
Най-малкият овчар беше още така малък, че всяка висока тревица го гъделичкаше по носа, а той беше само по ризка и тази ризка достигаше земята. Беше така малък и дебеличък, че Хлапич отдалече улучи, че се казва Мишко.
Всички овчари се събраха около Гита и Хлапич и около Бундаш и папагала и не знаеха какви са тези пъстри чудовища. Почнаха да ги разпитват това и онова, а малкият Мишко се сети, че веднъж в село идва капитан във военна униформа. Затова посочи с пръст Хлапич и каза:
— И това е капитан. Но като порасне този капитан, шапката ще му умалее.
Хлапич се разсърди, защото не обичаше да чува, че е малък. Затова каза на Мишко, като посочи дългата му риза:
— А ти, като пораснеш, можеш да отидеш с това расо при монасите. И тогава ще ти е доста дълго.
Но сега се намеси по-големият брат на Мишко и каза на Хлапич:
— Я не ругай брат ми!
— Не го ругая, а говоря на шега — отвърна Хлапич.
Тогава Мишковият брат излезе пред Хлапич, премери го с очи и рече:
— Това не е шега, ами не се карай с моя брат.
Хлапич беше чирак отдавна и знаеше, че като говорят така момчетата, значи искат да се бият.
Но Хлапич не искаше да се бие, въпреки че беше по-силен от всички овчарчета.
Затова рече на Мишковия брат:
— Няма да се бием, ами ще хвърляме камъни и ще видим кой е по-силен!
Хлапич вдигна от пътя голям камък и го сложи на рамото си, като че бе перо. После замахна с рамо и отхвърли камъка. Камъкът отлетя далеко и високо през камъните и храстите чак на ливадата.
Сигурно така умело и Крали Марко е хвърлял камъни, като е бил малък. Нито един овчар не можеше да хвърли камък толкова далеко.
Сега Мишковият брат замълча и му беше драго, че не се би с Хлапич. А момичетата, които и без това не обичат да гледат как се бият момчетата, казаха:
— Този е по-силен и по-умен от Мишковия брат.
В това време Гита беше отишла с овчарите долу на ливадата, където те бяха сложили царевица на жаравата.
— Колко хубаво пукат царевиците! — развика се Гита. — Да останем малко тук!
Хлапич нямаше нищо против да останат, защото овчарите му се чудеха, а на него това все пак му допадаше. Освен това на ливадата беше много хубаво.
Колко им е добре на малките овчарчета, когато седят на ливадата край огъня и пекат царевица в жарта или пък картофи в пепелта, това изобщо е твърде трудно да се опише. Но е и по-добре да не се пише за него. На всички хора не може да им бъде хубаво като на малките овчарчета и на мнозина би им било мъчно, ако четат колко им е хубаво на другите.
Всички отидоха да търсят царевица. Хлапич си изу ботушите да не ги развали, защото тревата на ливадата беше влажна.
Но веднага забеляза, че Мишко гледа в ботушите. Затова му каза:
— Мишко, не пипай ботушите! Те са царски ботуши и ще те ухапят, ако ги обуеш.
А един от овчарите каза:
— Разбира се, че ще го ухапят — и сложи във всеки ботуш по малко коприва, без да види Мишко.
Всички се пръснаха далече от Мишко.
Когато Мишко остана сам, дълго гледа ботушите. Струваше му се, че стават все по-хубави и по-хубави. Накрая вече не можеше да вярва, че хапят. Затова приближи тихо до ботушите. Мишко беше умен. Бавно и предпазливо протегна ръка в единия ботуш.