Но Гита още отдалече забеляза, че чорбаджията иде с пръчка. Тя, разбира се, не дочака той да наближи, хвърли греблото, грабна папагала, докопа вързопа си и побягна в храстите чевръсто като катерица.
А Бундаш, който също така на драго сърце играеше, тозчас хукна след нея.
В храстите ратаите имаха една съвсем малка каручка, с която бяха донесли вода за пиене. Зад тази каручка се скриха Гита и Бундаш.
— Да не съм те видял повече! — викна след нея чорбаджията.
Така Гита заряза работата и кой знае каква мисъл се бе появила в цирковата й главица.
Хлапич видя всичко това и не му стана приятно. Остана си при своята работа и си помисли: „Гита не е крива, че не знае да работи, щом никой не я е учил на работа. А сега, когато пътуваме вече заедно, аз трябва да се грижа за нея и ще й дам половината от моята вечеря.“
Така мислеше добрият Хлапич и остана да работи. Работи бързо и весело цял ден, за да заслужи вечеря за себе си и за Гита.
Гита, Бундаш и папагалът до вечерта не се показаха. Обядвали са вероятно къпини и ягоди в храстите, а какво са правили иначе цял ден, това се разбра същата вечер.
Беше весела вечер и заслужава да се разкаже цялата, въпреки че иначе не е важна. Но за много хора и без това е най-важно онова, което е весело.
IV
Представлението
Когато привечер работата бе свършена, всички ратаи седнаха да вечерят. Бяха толкова много, че седяха край маса, дълга пет метра. Тази маса беше под голям дъб. Чорбаджийката им донесе четири големи паници боб и три още по-големи паници картофи. Хлапич седеше зад масата с ратаите и вечеряше.
Тъкмо размисляше как да намери Гита и да й отнесе вечеря. В това време от храстите се зачу как някой тръби с малка тръба.
Всички ратаи се обърнаха натам и така се зачудиха, че на всички им изпаднаха лъжиците от ръцете.
Това, което видяха на пътеката между храстите, беше наистина чудесно.
На малката каручка се возеше Гита в златна одежда. Цялата кола беше накитена с цветя. В нея бе запрегнат Бундаш. Около врата му имаше венец от полски цветя. И въжетата, и конопените юзди, всичко бе окичено с цветя, а Бундаш имаше освен това на опашката си вързани три широки червени панделки. Отпред на колата беше втъкната дълга пръчка, а на пръчката малък обръч. На обръча се люлееше папагалът.
Но най-красиво беше това:
В каручката седеше Гита като царица в златна рокля, с разпусната коса и тръбеше с малка златна тръба. Разбира се, тръбата, роклята и панделката Гита бе извадила от своя вързоп.
Бундаш теглеше окичената кола право към ратаите.
Как ли е могъл този мъдър Бундаш за един ден да се научи да тегли кола, това е Гитина тайна. Цяло щастие е, че Хлапич имаше в пътуването си такъв другар, който и във веселба, й в грижи бе мъдър и добър.
Всички ратаи почнаха да се смеят и радват, така чудесно бе да гледат Гита в каручката и Бундаш пред каручката.
Когато Гита стигна до ратаите, започна представлението.
Гита скочи от колата, направи постилка от сено и като се поклони почна да танцува. Танцуваше, обръщаше се като пумпал, скачаше като птица и при това удряше в малко дайре.
Танцувайки, се провираше през един малък обръч, който държеше в ръце. Обръчът изглеждаше така тесен, сякаш Гита не би могла да мине през него. Но тя, танцувайки, се плъзваше непрестанно през този обръч, като че е самовила.
Това бе чудесно, но после дойде нещо още по-хубаво.
Гита върза едно въже високо горе от един дъб до друг. Покатери се бързо като котка на въжето и почна да ходи по онова ми ти тънко въже високо във въздуха. Изглеждаше като лястовица, защото бе разперила ръце.
Хлапич подплашен изтича под въжето да хване Гита, ако падне долу. Но Гита се усмихваше и ходеше във висините по тънкото въже така сигурно, както друг човек по земята. Когато беше на края на въжето, плъзна се по една клонка на земята леко, като да е птица.
— Брей, това не бях виждал — рече Хлапич.
„О, сега лесно ще намерим Гитината кутия и моите ботуши — помисли след това Хлапич весело. — Ако онзи черен човек ги е скрил в някое мазе, Гита така лесно се провира през тесния обръч, че и през миша дупка ще се провре в мазето. Ако ги е скрил на някой таван, Гита така сигурно ходи във висините, че ще се разходи през всички покриви на всички тавани и ще намери ботушите и кутията.“
То се знае, че Хлапич се лъжеше, като мислеше така. Гита наистина се бе научила да се провира през обръч и да ходи по въже тъкмо само за това, да се провира през обръч и да ходи по въже. А никаква друга полза не би имал нито Хлапич, нито който и да е друг от това нейно голямо умение.