— Тя не понася свободния полет, Джек — обясни съпруга й.
— И аз съм същият. Бях неразположен по време на цялото пътуване насам. Все пак си мисля, че няма да ти прилошее, Джоу. Вече си привикнала към лунното притегляне.
— Може би — съгласи се тя. — Но има голяма разлика между 1/6 „g“ и безтегловност.
— Джоузефин Макрей, да не би да възнамеряваш да рискуваш живота си и да летиш с кораб, задвижван с атомна енергия? — намеси се жената на Джек Крейл.
— Защо не, мила? Ти нали работиш в атомна лаборатория?
— Хм. В лабораторията вземаме предпазни мерки. Търговската комисия изобщо не трябваше да разрешава експресите. Може и да съм старомодна, но аз ще се върна по начина, по който дойдох — през Втора Космическа и Сюпра Ню Йорк, с добрите стари и сигурни ракети с течно гориво.
— Не се опитвай да я плашиш, Ема — възрази Крейл. — Техническите дефекти са вече отстранени от тези кораби.
— Това не ме успокоява. Аз…
— Няма значение — прекъсна я Алън. — Въпросът е решен и ние все пак трябва да стигнем до площадката за излитане. Сбогом на всички. Благодарим за изпращането. Беше чудесно, че другарувахме. Ако се връщате в родния край — обадете се.
— Сбогом, деца! Сбогом, Джоу! Сбогом, Алън! Поздравете от мен Бродуей! Сбогом и обезателно пишете. Сбогом! Сбогом и на добър час!
Те показаха билетите си, влязоха в шлюза и се качиха в совалката, обслужваща Лийпорт и площадката за излитане на експреса.
— Дръжте се здраво! — извика през рамо операторът на совалката.
Алън и Джоу бързо се настаниха в креслата. Шлюзът се отвори. В тунела пред тях нямаше въздух. Пет минути по-късно те се бяха отдалечили на двадесет мили отвъд хълмовете, защитаващи похлупака на Луна Сити от радиоактивното излъчване на експресните кораби.
На борда на „Ястреб“ те разделиха купето си с едно мисионерско семейство. Преподобният д-р Симънс се чувствуваше задължен да обясни защо си бе позволил това разточителство.
— Заради детето — каза им той, докато жена му привързваше момиченцето в малката кушетка за ускорение, прикрепена като носилка между техните кресла. — Тъй като никога не е била в Космоса, не посмяхме да рискуваме да се разболее от дългото пътуване.
Предупредителният сигнал накара всички да затегнат предпазните колани. Джоу почувствува, че сърцето й ще изхвръкне от вълнение. „Най-после… ето го дългоочакваният миг!“
Двигателите заработиха на пълна мощност и ускорението ги притисна в креслата. Джоу не предполагаше, че може да се чувствува толкова тежка. Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото на идване! Докато траеше ускорението, бебето плака от ужас и притеснение.
След известно време, което им се стори безкрайно дълго, щом корабът премина в свободен полет, те изведнъж се озоваха в състояние на безтегловност. Когато ужасната сковаваща тежест се махна от гърдите на Джоу, тя почувствува сърцето си олекнало така, както бе олекнало и тялото й. Алън откопча горния ремък и седна.
— Как се чувствуваш, дете?
— О, чувствувам се чудесно! — Джоу откопча ремъците и се обърна с лице към него. После хълцукна. — Така поне ми се струва.
Пет минути по-късно тя вече не се съмняваше — просто й се искаше да умре. Алън изплува от купето и намери корабния лекар, който й постави инжекция. Алън изчака лекарството да подействува и отиде в салона да потърси и за себе си лек против космическата болест — хапче против морска болест, глътнато с чаша шампанско. След малко забеляза, че тези две независими едно от друго лекарства не му бяха подействували или може би не биваше да ги смесва.
Малката Глория Симънс не страдаше от космическа болест. Тя си мислеше, че да си в състояние на безтегловност е забавно, и отскачаше като балон с трапчинки на бузите, от пода до тавана и стените. Джоу изпитваше слабо желание да улови детето, щом попаднеше в обсега й, но за това бе потребно твърде голямо усилие.
За всички, освен за малката Глория, отрицателното ускорение беше добре дошло облекчение след гаденето. Момиченцето отново заплака от страх и болка. Майката се опитваше да я утеши. Баща й се молеше.
След един дълъг, предълъг период от време почувствуваха леко разтърсване, прозвуча сирената. Джоу с мъка повдигна глава.
— Какво става? Повреда ли има? — попита тя.
— Едва ли. Струва ми се, че се приземихме.
— Не може да бъде. Все още убиваме скоростта. Сякаш тялото ми е от олово.
— И аз се чувствувам така — усмихна се вяло Алън. — Земното притегляне, не си ли спомняш?