— Не съжалявай — тя го целуна. — Дори да трябва да газя дълбокия сняг, пак съм доволна, че си им върнал част от тяхното нахалство.
Водопроводчикът от Норуок беше по-отзивчив, но дъждът и кишата забавяха работата. Те и двамата се простудиха. На деветия злочест ден Алън работеше на писалището си, когато чу как Джоу, връщайки се от покупки, влезе през задната врата. Той се обърна и продължи да работи, но след малко осъзна, че тя не се отби да му каже „Здравей!“. Отиде да провери какво се е случило.
Намери я да хълца тихо, свита на един стол в кухнята.
— Скъпа — каза загрижено той. — Мило дете, какво се е случило?
Тя вдигна поглед.
— Нямах намерение да ти го казвам.
— Издухай си носа. След това си изтрий очите. Какво е това, което нямаше намерение да ми казваш? Какво се е случило?
Тя заразказва, като от време на време прибягваше до кърпичката си. Първо бакалинът казал, че няма хартиени кърпички, после, когато тя му ги показала, заявил, че са продадени. Накрая споменал нещо за воденето на работници отвън и за вземането на залъка от устата на честните хора.
Джоу избухнала и преразказала случката с Алън и шегаджиите от бръснарницата. Бакалинът станал само по-рязък.
— Лейди — каза ми той, — не зная дали вие и вашият съпруг сте били на Луната, или не, и не ме е грижа. Много-много не се интересувам от такива работи. Във всеки случай не сте ми притрябвали за клиенти. О, Алън, толкова съм нещастна.
— Не толкова, колкото ще бъде той! Къде ми е шапката?
— Алън, няма да напускаш къщата? Не желая да се биеш!
— Няма да му позволя да се отнася зле с теб.
— Той няма повече да се отнася така с мен. О, мили, толкова се старах, но повече не мога да остана тук. Не са само селяните причината, а и студът, и хлебарките, и вечната хрема. Преуморена съм и ходилата непрекъснато ме болят. — Тя отново заплака.
— Хайде, не плачи. Ще си отидем оттук, мила. Ще заминем за Флорида. Ще завърша книгата си, докато ти се печеш на плажа.
— О, не искам да ходим във Флорида. Искам да си ида у дома!
— Ха? Имаш предвид да се върнем в Луна Сити?
— Да. О, скъпи, зная, че не искаш това, но повече не мога да издържам. Причината не е само студът и мръсотията, нито смешната водопроводна инсталация, а това, че не ни разбират. В Ню Йорк не беше по-различно. Тези мармоти нищичко не знаят.
— Не се тревожи, мила — усмихна й се той. — Настроен съм на същата вълна.
— Алън!
Той кимна.
— Съвсем наскоро открих, че по душа съм лунен човек, но се страхувах да ти го кажа. И мене ме болят ходилата и ми е дошло до гуша да ме имат за чудак. Уморих се да бъда търпелив, но не мога да търпя мармотите. Липсват ми хората от добрата стара Луна. Те са интелигентни.
— Предполагам, че е предразсъдък — кимна тя, — но и аз се чувствувам по същия начин.
— Това не е предразсъдък. Нека бъдем честни. Какво трябва да направим, за да отидем в Луна Сити?
— Да си купим билети.
— Хубава работа! Нямам предвид като туристи. Мисля да работим там. Отговорът ти е известен: интелигентност. Много е скъпо да се изпрати човек на Луната и още по-скъпо е да остане там. За да се оправдаят разходите, той трябва да е много ценен. Висок коефициент на интелигентност, добър индекс на съгласуване, много висок ценз — всичко, което прави един човек приятен, непринуден и интересен. Сега ние вече намираме за нетърпим обикновения човешки инат, който мармотите приемат за даден, защото лунните хора наистина са различни. Фактът, че Луна Сити е най-комфортното обкръжение, което човек изобщо е създавал за себе си, не подлежи на съмнение — това обаче, което е от значение, са хората. Да се върнем у дома.
Той отиде до телефона — не видеотелефон, а старомоден само с говор и повика представителството на Фондацията в Ню Йорк. Докато чакаше с приличащата на палка слушалка на ухото си, тя го попита:
— Ами ако не ни искат?
— Това и мен ме безпокои.
Те знаеха, че лунните компании само в редки случаи наемат отново лица, които веднъж са напуснали. Известно бе, че вторият път изпитът за физическа годност бе много по-труден.
— Ало… ало. Фондацията ли е? Мога ли да говоря с отдела за набиране на кадри?… Ало, не мога да включа моя екран. Този телефон е музеен експонат. Обажда се Макрей, физикохимик, договор № 1340729 и моята съпруга Джоузефин Макрей, № 1340730. Искаме да подновим договорите си… Да, ще почакам.
— Моли се, скъпи, моли се!
— Моля се… Как? Моето място е още вакантно? Отлично, отлично. А на съпругата ми? — той се заслуша с безпокойство. Джоу бе затаила дъх. След малко закри слушалката с ръка. — Хей, Джоу, твоето място е заето. Искат да знаят дали би се съгласила на първо време да започнеш работа като младши счетоводител?