Спря се и задърпа ожесточено някакво увивно растение.
— Отвратително нещо е поветицата! Най-лошият бурен! Задушава всичко зелено, омотава се навсякъде — а не можеш да я изтръгнеш напълно, защото корените ѝ са яки.
Стъпи върху изтръгнатия бурен и яростно го размаза с тока си.
— Лоша работа, Чарлс Хейуърд — продължи тя с поглед към къщата. — Какво ли си мислят от полицията? Предполагам, че не трябва да ви питам. Невероятно е да си представи човек, че Аристид е бил отровен. Всъщност, странно е да си представи, че е умрял. Никога не съм го обичала — никога! Но не мога да свикна с мисълта, че го няма… Къщата изглежда толкова… пуста.
Не казах нищо. Защото въпреки резкия си тон, Едит де Хавиланд явно бе се отдала на спомените си.
— Тая сутрин си мислех — живея тук отдавна. Повече от четиридесет години. Дойдох тук, след като почина сестра ми. Той сам ме помоли. Седем деца — а най-малкото беше само на годинка… Не можех да ги оставя да бъдат възпитавани от някакъв даго2, нали така? Бракът им беше възмутителен, разбира се. Винаги съм смятала, че Марша сигурно е била… е… омагьосана. Грозен, груб, дребен чужденец! Но трябва да си призная, че към мен винаги е бил щедър. Медицински сестри, гувернантки, учители. И истински пълноценна храна за деца, а не разните отвратителни подлютени манджи с ориз, дето ги ядеше той.
— И оттогава ли живеете тук? — промълвих аз.
— Да. Странно е някак си… Усетих годините, предполагам, когато децата пораснаха и се задомиха… Мисля, че оттогава се захванах истински с градината. А пък и Филип ми беше грижа. Ако някой се ожени за артистка, не може да се надява на семеен живот. Не разбирам защо артистките създават деца. Щом родят, хукват да играят в Единбургския театър или някъде другаде, но по възможност — по-далече. Филип постъпи разумно пренесе се тук с всичките си книги.
— С какво се занимава Филип Леонидис?
— Пише книги. Не мога да разбера защо. Никой не чете писанията му. Всичките са за някакви незначителни исторически подробности. Сигурно изобщо не сте чували за книгите му, нали?
Признах си, че е така.
— Прекалено много пари, там е цялата работа — реши мис де Хавиланд. — Мнозина би трябвало да престанат да се правят на чудаци и да започнат да си изкарват хляба.
— Не печели ли от книгите си?
— Разбира се, че не. Разправят, че бил голям познавач на разни исторически периоди и не знам какво още. Но на него не му трябва да печели от книгите си — Аристид му е прехвърлил около сто хиляди лири, баснословна сума! За да избегне данък наследство! Аристид ги е обезпечил финансово всичките. Роджър ръководи „Асошиейтед Кейтъринг“, София получава доста значителна издръжка. Парите на децата са внесени във фондове под попечителство.
— Значи никой няма да спечели нещо повече от смъртта му?
Погледна ме особено.
— Да, ще спечелят. Всички ще получат още пари. Но сигурно щяха да си ги получат и иначе, ако бяха поискали.
— Имате ли някаква представа кой може да го е отровил, мис де Хавиланд?
Отговори ми така, както и очаквах:
— Не, наистина нямам никаква представа. Но много се разстроих. Не е приятно да знаеш, че живееш под един покрив с някой Борджия. Предполагам, че полицаите ще се насочат към горката Бренда.
— А според вас как трябва да постъпят?
— Просто не мога да кажа. Винаги съм я смятала за доста глупава и простичка млада жена, съвсем обикновена. Но не се покрива с представата ми за отровителите. И все пак, ако някоя двайсет и четири годишна жена се омъжи за наближаващ осемдесетте старец, доста вероятно е, че го прави заради парите му. При нормално развитие на нещата можеше да се очаква, че ще стане богата вдовица съвсем скоро. Но пък Аристид бе особено корав старец. Диабетът му не се влошаваше. Наистина изглеждаше, че ще стигне стоте. Предполагам, че ѝ е омръзнало да чака…
— Но в такъв случай — започнах аз, но не довърших.
— Ами в такъв случай — бързо поде мис де Хавиланд, — всичко ще се изясни; малко или много. Но шумотевицата, разбира се, е неприятна. И в края на краищата, тя не е от нашето семейство.
— Нямате ли някакви други предположения? — настоях аз.
— Какви други предположения трябва да имам?
Колебаех се. Подозирах, че под смачканата филцова шапка може да има много повече ум, отколкото предполагах. Зад напереното, почти несвързано дърдорене, помислих си аз, работи доста проницателен мозък. За миг дори си представих, че мис де Хавиланд може да е отровила Аристид Леонидис…