— Чудесен, доколкото ми е известно.
— Някакви спречквания?
— Мисля, че не.
— Но е съществувала… голяма разлика във възрастта, нали?
— Да.
— А вие — извинете, одобрявахте ли втория брак на баща ви?
— Никой не е искал одобрението ми.
— Това не е отговор, мистър Леонидис.
— Щом като настоявате, ще ви кажа, че според мен бракът им беше лишен от разум.
— Показахте ли несъгласието си пред баща ви?
— Когато научих за женитбата му, тя беше вече свършен факт.
— Изненадан бяхте неприятно, така ли?
Филип не отговори.
— Имахте ли чувството, че сте неприятно изненадан?
— Баща ми бе напълно свободен да прави каквото си иска.
— Добри ли бяха отношенията ви с мисис Леонидис.
— Напълно.
— И продължават да са добри?
— Много рядко се виждаме.
Главният инспектор Тавърнър смени подхода си.
— Можете ли да ми кажете нещо за мистър Лорънс Браун?
— Боя се, че не. Баща ми го нае.
— Но го е наел, за да учи вашите деца, мистър Леонидис.
— Така е. Синът ми страдаше от детски паралич — за щастие, в лека форма — и решихме, че не е уместно да го пращаме на редовно училище. Баща ми предложи да вземем частен учител за сина ми и за по-малката ми дъщеря Джоузефин, а изборът по онова време беше доста ограничен, тъй като въпросният преподавател трябваше да бъде освободен от военна служба. Препоръките за младежа бяха доста добри, баща ми и леля ми (която винаги се е грижила за децата ми) останаха доволни и аз се примирих. Мога да добавя, че в обучението им не съм забелязал нищо нередно, пък и мистър Браун винаги се е отнасял съвестно и с чувство за дълг.
— Стаите, които заема той, са в онази част на къщата, където живееше баща ви, а не тук, нали?
— Там има повече място.
— Извинявам се, че трябва да ви попитам, но забелязвали ли сте някога каквито и да е прояви на интимност между Лорънс Браун и мащехата ви?
— Не съм имал възможност да забележа нещо подобно.
— Дочували ли сте някога каквито и да е клюки или подмятания по техен адрес?
— Не се занимавам с клюки или празни приказки, инспекторе.
— Прави ви чест — каза инспектор Тавърнър. — И така, нито сте чули, нито сте видели нещо нередно и не можете да кажете нищо лошо за тях?
— Така е, щом ви харесва да се изразявате по този начин, инспекторе.
Инспектор Тавърнър се изправи.
— Е — каза той, — благодаря ви много, мистър Леонидис.
И излезе от стаята, а аз го последвах мълчаливо.
— Уф — въздъхна Тавърнър, — какъв студенокръвен човек!
7
— А сега — рече Тавърнър, — ще отидем да си поговорим с мисис Филип Леонидис. Сценичният ѝ псевдоним е Магда Уест.
— Що за артистка е тя? — попитах аз. — Чувал съм ѝ името и ми се струва, че съм я гледал в някои постановки, но не мога да си спомня кога и къде.
— Тя е от онези, вечно очакващи славата, артисти — заяви Тавърнър. — Играла е няколко главни роли в Уест Енд3, създала си е име в Единбургския театър, играе често в авангардните камерни театри и в неделните матинета. Но в интерес на истината, Магда не е достигнала върха, защото не е била принудена да си изкарва хляба в театъра. Могла е да избира, да ходи където си иска и понякога да влага пари и да финансира постановки, заради определени роли — обикновено съвсем неподходящи за нея. И в резултат е стигнала по-скоро до нивото на любителите, отколкото на професионалистите. И забележете, че е добра, особено в комичните роли, но режисьорите не я обичат много — смятат я за прекалено независима. Освен това създава раздори — прави скандали и обича да сплетничи. Не знам доколко е вярно, но не е много обичана от колегите си.
От приемната излезе София и съобщи:
— Майка ми ви очаква, инспекторе.
Последвах Тавърнър в обширния салон. В началото почти не можах да позная жената, която седеше на пищното канапе.
Златисточервеникавата ѝ коса бе прибрана нагоре в прическа от времето на Едуард VII и бе облечена в добре ушит тъмносив костюм, бледолилава блуза с нежни плисета, пристегната на шията с фина перлена брошка. Едва сега оцених чара на прелестния ѝ вирнат нос. Външността ѝ ми напомняше смътно на известната Атийн Сеплър и ми бе почти невъзможно да приема, че пред мене седи яростното създание в пеньоара с цвят на праскова.
— Инспектор Тавърнър? — рече тя. — Заповядайте и седнете. Ще пушите ли? Много неприятен навик. В момента наистина чувствам, че просто не мога да запаля цигара.
Гласът ѝ бе приглушен и безстрастен, като на човек, решен на всяка цена да покаже, че се владее.
— Моля, кажете с какво мога да ви бъда полезна — продължи тя.
— Благодаря ви, мисис Леонидис. Къде бяхте по време на нещастието?