— Предполагам, че той много я обича — казах аз.
— Обичаше я, господине. Той ги обичаше всичките много.
Погледнах я леко изненадан, чудейки се защо за любовта на Филип към децата му се говореше категорично в минало време. Нани забеляза учудването ми и като се изчерви леко, обясни:
— Когато казах „господаря“, имах предвид стария мистър Леонидис.
Преди да успея да ѝ отговоря, вратата се отвори и в кухнята се втурна София.
— О, Чарлс — извика тя, а после се обърна към Нани: — О, Нани, колко се радвам, че е дошъл!
— Знам, че се радваш, мила.
Нани събра разни тенджери и тигани и тръгна с тях към килера. Вратата зад нея се хлопна.
Станах от масата и се приближих към София. Обгърнах я с ръце и я притеглих към себе си.
— Скъпа моя — рекох аз. — Но ти трепериш. Какво ти е?
— Изплашена съм, Чарлс — отвърна София. — Много ме е страх.
— Обичам те — казах аз. — Ако можех да те отведа нанякъде…
София се отдръпна от мен и поклати глава.
— Не, невъзможно е. Трябва да видим как ще свърши всичко това. Но знаеш ли, Чарлс, никак не ми харесва. Никак не ми харесва да чувствам, че някой — някой в тая къща — човек, когото виждам и разговарям всеки ден, е хладнокръвен и пресметлив отровител…
Не знаех какво да ѝ отговоря. На момиче като София, не можеш да изречеш някакви безсмислени успокоения.
— Ако само знаех… — продума тя.
— Това щеше да е още по-неприятно — съгласих се аз.
— Знаеш ли кое наистина ме плаши? — прошепна тя. — Че може никога да не го открием…
Можех да си представя ясно какъв кошмар би било… И ми се стори напълно вероятно, че може никога да не узнаем кой бе убил стария Леонидис.
Но тогава се сетих за въпроса, който исках да задам на София за нещо, което бе ме заинтригувало.
— Кажи ми, София, колко души в тази къща знаеха за езериновите капки за очи — имам предвид, първо, че дядо ти ги има и второ, че те са отровни и каква може да е фаталната доза?
— Разбирам какво имаш предвид, Чарлс. Но няма да ти свърши никаква работа. Разбери, всички го знаехме.
— Е, да, до известна степен, предполагам, но по-точно…
— Всички го знаехме съвсем точно. Бяхме се събрали всичките на кафе при дядо един ден след обяда. Той обичаше цялото му семейство да бъде около него, нали знаеш. А с очите си имаше доста неприятности. Бренда взе езерина, за да му капне в очите, а Джоузефин, която винаги пита за всичко, рече: „Защо е написано на шишенцето: Капки за очи — да не се приемат вътрешно“? А дядо ми се усмихна и отговори: „Ако Бренда направи грешка и ми инжектира някой ден капките за очи, вместо инсулина — предполагам, че ще се задавя, лицето ми ще посинее и после ще умра, защото, нали знаеш, че сърцето ми е доста слабо“. И Джоузефин извика: „О-хо!“, а дядо продължи: „Така че трябва да внимаваме Бренда да не ми сложи инжекция с езерин, вместо с инсулин, нали така?“ — София замълча, а после добави:
— Всички бяхме там и го слушахме. Разбираш ли? Всички го чухме!
Разбирах я напълно. Досега си представяй, че са били необходими някакви по-определени познания. Но вече ми стана ясно, че старият Леонидис всъщност сам бе предначертал как да бъде убит. На убиеца не му е било необходимо да изготвя някакъв план или пък да измисля каквото и да било. Простият и лесен метод за причиняване на смърт е бил подсказан от самата жертва.
Поех дълбоко дъх. Усетила за какво си мисля, София подхвърли:
— Да, отвратително, нали?
— Знаеш ли, София — бавно изрекох аз. — Има нещо, което ме озадачава.
— Да?
— Че имаш право и не би могла да е Бренда. Тя не би могла да го извърши точно по този начин — след като всички сте го чули и след като всички сте щели да си го припомните.
— Не съм сигурна, че е така. Тя е доста тъпа в известен смисъл, знаеш ли.
— Чак толкова тъпа не е — рекох аз. — Не, не може да е била Бренда.
София се отдръпна от мен.
— Не ти се иска да е била Бренда, нали? — настоя тя.
И какво можех да ѝ кажа? Не можех в никакъв случай да ѝ отговоря направо: „Да, надявам се, че е била Бренда“.
Но защо ли не можех? Просто защото знаех, че Бренда е съвсем сама от едната страна, а срещу нея е общата неприязън на могъщия род на Леонидис ли? От кавалерство ли? От съчувствие към по-слабия? И беззащитния ли? Представих си я как седеше на канапето в скъпия си, пищен пеньоар, спомних си отчаянието в гласа ѝ, страха в очите ѝ.
За щастие, в този момент на помощ ми дойде Нани, която се появи от килера. Не знам дали е почувствала, че между нас се е появило някакво несъгласие, но рече неодобрително: