После добави нетърпеливо:
— Ох, ако можеше само да свършим бързо с тая история и да се махнем.
— Клемънси — рекох аз, — имате ли някаква представа кой го е извършил? Ако допуснем, че вие и Роджър нямате никакво участие (и наистина, не мога да открия никаква причина, поради която да сте замесени), като интелигентна жена, вие сигурно имате някаква представа кой може да го е извършил?
Погледна ме доста особено, с бърз и изплъзващ се поглед. Когато заговори, гласът ѝ бе загубил непосредствеността си. Прозвуча ми странно, а и доста притеснено.
— Не могат да се правят предположения, не е научно обосновано — рече тя. — Може да се каже само, че Бренда и Лорънс са очевидните заподозрени лица.
— Значи смятате, че те са го извършили?
Клемънси сви рамене. Остана за миг, сякаш заслушана в нещо, а после излезе от стаята, разминавайки се на вратата с Едит де Хавиланд.
Едит дойде право при мене.
— Искам да говоря с вас — рече тя.
Сетих се за думите на баща ми. Дали пък…
— Надявам се, че не сте придобили грешни впечатления — продължи тя. — Имам предвид Филип. Много трудно е Филип да бъде разбран. Може да ви изглежда сдържан и студен, но изобщо не е такъв. Просто така се държи. Не може по друг начин.
— Наистина не съм си мислил… — започнах аз.
Но тя ме прекъсна:
— И сега това с Роджър. Филип хич не е стиснат. Никога не е постъпвал непочтено с пари. И наистина е много мил — винаги е бил мил човек, но има нужда от разбиране.
Надявам се, че я погледнах с израз на човек, който желае да го разбере.
— Според мен, това се дължи отчасти на факта, че е вторият син в семейството — продължи тя. — При второто дете често се случва така — то започва в неизгодно положение. Той обожаваше баща си, разбирате ли. Разбира се, всичките деца обожаваха Аристид, а и той ги обичаше много. Но Роджър бе за него особена гордост и радост. Като най-голям, като първото му дете. И мисля, че Филип усещаше това. Затвори се в себе си. Започна да чете книги за историята и за неща, съвсем отвлечени от ежедневния живот. Мисля, че страдаше — децата наистина страдат…
Замълча, а после продължи:
— Искам да ви кажа всъщност, че винаги е бил ревнив, заради Роджър. Предполагам, че той сам не го осъзнава. Но ми се струва, че след като Роджър се е провалил — ох, колко неприятно ми е, че трябва да го кажа, а наистина вярвам, че и той самият не го осъзнава — предполагам, че Филип не съжалява за брат си така, както би следвало.
— Искате да кажете всъщност, че той е дори доволен, че Роджър се е изложил.
— Да — рече мис де Хавиланд. — Именно това имах предвид.
— Безпокои ме, разбирате ли, че той не предложи веднага помощ на брат си — добави тя, леко намръщена.
— Защо да я предлага? — попитах аз. — В края на краищата, Роджър е оплескал всичко. Той е зрял мъж. Няма деца, за които да мисли. Ако беше се разболял или пък наистина беше изпаднал в нужда, семейството му, естествено щеше да му помогне — но не се съмнявам, че Роджър действително предпочита да започне отново всичко сам.
— О! Сигурно ще започне. Той си мисли само за Клемънси. А тя е особено създание. Наистина ѝ е приятно да живее в лишения и да има само една чаена чаша, от която да пие всичко. Може би е модерно така. Тя няма никаква представа за миналото, никакво чувство за красота.
Усещах как ме оглежда от горе до долу с проницателните си очи.
— Какво ужасно изпитание за София — каза тя. — Така съжалявам, че младостта ѝ ще бъде помрачена от тоя нещастен случай. Трябва да знаете, че ги обичам всичките. Роджър и Филип, а сега вече — София, Юстас и Джоузефин. Всичките са мили деца. Децата на Марша. Да, много ги обичам. — Замълча, а после рязко добави:
— Но забележете, без да ги обожавам.
Извърна се внезапно и излезе. Останах с усещането, че с последните си думи искаше да каже нещо, което не можах да разбера съвсем.
15
— Стаята ти е готова — съобщи София.
Застанала бе до мене и гледаше към градината.
Навън всичко изглеждаше мрачно и сиво, а вятърът люлееше полуоголените дървета.
Сякаш прочела мислите ми, София подхвърли:
— Колко пусто е всичко…
Докато стояхме и гледахме, от живия плет се появи нечия сянка, а след нея и втора, идваща откъм алпинариума. И двамата изглеждаха сиви и недействителни в светлината на отиващия си ден.
Отпред вървеше Бренда Леонидис. Загърната в палто от чинчила, тя се промъкваше потайно като котка. Движенията ѝ в спускащия се здрач ми се сториха ловки и някак си зловещи.