— Да, знам.
— Не можеш да знаеш. То стана преди малко.
— По пътя срещнахме една кола. Вътре седяха инспектор Тавърнър и детективът с велурените обувки, заедно с Бренда и Лорънс, така че се досетих, че са ги арестували. Надявам се, че ги е предупредил за правата им. Знаеш, че така се прави.
Уверих я, че Тавърнър е постъпил точно според изискванията.
— Трябваше да им кажа за писмата — казах аз, оправдавайки се. — Открих ги зад цистерната. Щях да те оставя да им го кажеш ти, но нали те удариха.
Джоузефин докосна предпазливо главата си.
— Мене трябваше да ме убият — самодоволно рече тя. — Казах ти, че е време за следващото убийство. Котелът не беше подходящо скривалище за писмата. Сетих се веднага, когато видях един ден, че оттам излиза Лорънс. Знам, че не е човек, който може да оправи кранче, тръба или клапан, така че се досетих, че сигурно крие нещо.
— Но аз си мислех, че… — не довърших аз, тъй като се разнесе властният глас на Едит де Хавиланд.
— Джоузефин, Джоузефин, ела тук веднага.
Джоузефин въздъхна.
— Пак се развикаха — каза тя. — Но по-добре да тръгвам. Няма как, щом като ме вика леля Едит.
И изтича през поляната. Тръгнах бавно след нея.
След кратка размяна на думи, Джоузефин влезе в къщата. Отидох на терасата при Едит де Хавиланд.
Възрастта ѝ пролича особено силно в светлината на утрото. Стреснах се от дълбоките бръчки и страдалческия израз върху лицето ѝ. Стори ми се изтощена и разстроена. Усети загрижеността ми и се опита да се усмихне.
— Детето никак не изглежда зле след преживяното — рече тя. — Но трябва да се грижим повече за нея в бъдеще. Въпреки че… според мен вече не е необходимо.
Въздъхна и добави:
— Радвам се, че всичко свърши. Но какво представление беше! Ако те арестуват за убийство, поне трябва да имаш някакво достойнство. Не мога да понасям хора като Бренда, които пощуряват и започват да пищят. Хора като нея нямат никаква воля. Лорънс Браун приличаше на сгащен заек.
Обзе ме необяснимо чувство на съжаление.
— Нещастници — рекох аз.
— Да — нещастници са. Предполагам, че Бренда има достатъчно мозък в главата си, за да се погрижи за себе си. Имам предвид подходящи адвокати и всичко останало.
Стори ми се странно, че при омразата, която всички изпитваха към нея, се бяха загрижили дали Бренда ще си осигури правна защита.
— И колко ще продължи? Колко време ще отнеме цялата история? — заинтересува се Едит де Хавиланд.
Отговорих ѝ, че не знам с точност. В полицията щяха да им прочетат обвинението и както можеше да се предполага, щяха да ги изправят пред съда. По моя преценка — три или четири месеца, а ако ги признаеха за виновни, ще последва и обжалване.
— Мислите ли, че ще ги признаят за виновни? — попита тя.
— Не знам. Не знам точно с какви доказателства разполага полицията. Има някакви писма.
— Любовни писма… Значи са били любовници?
— Били са влюбени един в друг.
Лицето ѝ стана още по-мрачно.
— Не съм доволна, че нещата се развиха така, Чарлс. Не обичам Бренда. В миналото я мразех много. Казвала съм и остри думи за нея. Но сега… наистина мисля, че трябва да ѝ се даде възможност — всяка съществуваща възможност. Аристид би го поискал. Смятам, че е моя грижа… Бренда да получи необходимата подкрепа.
— А Лорънс?
— О, Лорънс! — с досада сви рамене тя. — Мъжете трябва да се грижат сами за себе си. Но Аристид никога не би ни простил, ако… — не довърши мисълта си тя. — Сигурно е време за обяд. Хайде да влизаме вътре.
Обясних ѝ, че трябва да тръгвам за Лондон.
— С вашата кола ли?
— Да.
— Хм. Чудя се дали да не дойда с вас. Според мен страшното вече мина.
— Разбира се, че ще ви взема, но ми се струва, че Магда и София ще тръгнат също, след като обядват. В тяхната кола ще ви бъде по-удобно, моята е двуместна.
— Не искам да пътувам с тях. Вземете ме с вас, но не разправяйте на другите.
Останах изненадан, но направих каквото ме помоли. По пътя към града не говорихме много. Попитах я къде да я оставя.
— На Харли стрийт12.
Започнах да се досещам за нещо, но не ѝ казах нищо. Едит продължи:
— Не, много е рано. Оставате ме в Дебнъмс13. Мога да хапна нещо и после да отида на Харли стрийт.
— Надявам се… — започнах аз и спрях.
— Затова не исках да пътувам с Магда. Прекалено драматизира всичко. Вдига много шум.
— Много съжалявам — казах аз.
— Няма защо да съжалявате. Животът ми беше добър. Много добър — усмихна се неочаквано. — И още не е свършил.
23
Не бях виждал баща ми от няколко дни. Заварих го да се занимава с други неща, а не със случая Леонидис и реших да потърся Тавърнър.