— Юстас ли имаш предвид?
— Да. Колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че Юстас може да е човекът. Заради омразата и неуважението към дядо му. Заради раздразнителността и особения му характер. Той не е нормален.
— Той е единственият в семейството, за когото бих предположил, че би ударил Джоузефин съвсем хладнокръвно, ако е знаела нещо за него — и е съвсем вероятно да е знаела нещо. Това дете сякаш знае всичко. Записва си го в някакъв бележник…
И млъкнах.
— Господи — извиках аз. — Какъв глупак съм бил.
— Какво има?
— Едва сега ми стана ясно. Ние с Тавърнър решихме тогава, че претърсването на стаята на Джоузефин — безразборното ровене, е било заради писмата. Мислех, че е попаднала на тях и ги е скрила в парното помещение. Но след разговора ми с нея онзи ден, научих от нея, че именно Лорънс ги е бил скрил там. Видяла го е да излиза от парното помещение и е отишла да провери, след което е открила писмата. После, разбира се, ги е прочела. Така е станало! Но ги е оставила на мястото им.
— Е, и какво?
— Не разбираш ли? Онзи, който е ровил в стаята на Джоузефин, не е търсил писмата. Трябва да е търсил нещо друго.
— И го е било…
— Нейния черен бележник, в който си е записвала „разследванията“. Ето какво е търсел онзи някой! Смятам също така, че той не е успял да го открие. Според мен, бележникът е все още в Джоузефин. Но ако е така…
Надигнах се от мястото си.
— Ако е така — рече баща ми, — тя все още е в опасност. Това ли искаше да ми кажеш?
— Да. Опасността за нея ще изчезне едва когато наистина тръгне за Швейцария. Нали знаеш, че имат намерение да я изпратят там.
— А тя иска ли да замине?
Замислих се.
— Според мен изобщо не иска да заминава.
— Тогава, сигурно не е заминала — сухо рече баща ми. — Но мисля, че имаш право за опасността. Най-добре е да тръгваш за там.
— Юстас? — отчаяно извиках аз. — Клемънси?
Баща ми отговори спокойно:
— Според мен, фактите сочат само в една посока… Изненадвам се, че ти не го разбираш. Мисля, че…
Гловър отвори вратата.
— Извинете, мистър Чарлс, търсят ви по телефона. Обажда се мис Леонидис от Суинли Дийн. Спешно е.
Сякаш ужасът се повтаряше отново. Пак ли Джоузефин беше жертвата? И може би този път убиецът не е сгрешил…?
Изтичах до телефона.
— София? Аз съм, Чарлс.
В гласа на София усетих някакво силно отчаяние:
— Чарлс, ужасът не е свършил. Убиецът е все още тук.
— Какво говориш, за Бога? Какво се е случило? Да не би… пак нещо с Джоузефин?
— Не е Джоузефин. Става въпрос за Нани.
— Нани ли?
— Да, имало някаква чаша с какао — какаото за Джоузефин, но тя не го изпила. Оставила го на масата. Нани решила, че е срамота да го прахосват. И го изпила.
— Горката Нани. Много ли е зле?
Гласът на София секна от вълнение.
— О, Чарлс, та тя е мъртва.
24
И отново изпаднахме в кошмара.
Така си мислех, когато тръгвахме с Тавърнър от Лондон. Просто повторение на предишното ни пътуване.
От време на време Тавърнър пускаше по една ругатня.
Що се отнася до мен, повтарях глупаво и без никаква полза: „Значи, все пак не са били Бренда и Лорънс. Не са били Бренда и Лорънс.“
Но бях ли си мислил, че наистина са били те? Прекалено удобно ми бе да си мисля, че са те. По-удобно, отколкото да допускам другите, по-неприятни възможности…
Бяха се влюбили един в друг. Бяха си писали глупави сантиментални любовни писма. Хранили бяха надежди, че престарелият съпруг на Бренда може да умре мирно и щастливо, но наистина се съмнявах, че силно са желаели смъртта му. Имах чувството, че отчаяната и нещастна любов им подхождаше повече от обикновения семеен живот заедно. Не вярвах, че Бренда е наистина изпълнена със страст. Беше прекалено анемична и безжизнена. Търсеше повече романтичното. А си мислех, че и Лорънс е човек, комуто чувството за безнадеждност и неясните мечти за бъдещо блаженство подхождаха повече, отколкото истинската телесна наслада.
Попаднали в клопка и обхванати от ужас, двамата не знаеха как да се измъкнат. С невероятната си глупост Лорънс дори не беше унищожил писмата на Бренда. Вероятно Бренда бе унищожила неговите писма, след като не бяха намерени. И не Лорънс бе закрепил мраморния къс върху вратата на пералнята. Сторил го бе някой друг, чието лице все още оставаше скрито.
Спряхме пред вратата. Тавърнър излезе от колата последван от мен. В преддверието имаше непознат цивилен полицай. Той рапортува пред Тавърнър, а инспекторът го дръпна встрани.
Вниманието ми беше привлечено от купчината багаж в коридора. Куфарите бяха етикирани и готови за заминаване. Докато ги разглеждах, по стълбите се спусна Клемънси и влезе през вратата в дъното. Облечена бе в същата червена рокля, спортно сако и червена филцова шапка.