— Идвате тъкмо навреме, за да си вземем довиждане, Чарлс — рече тя.
— Заминавате ли?
— Довечера ще преспим в Лондон. Самолетът ни излита рано сутринта.
Усмихваше се спокойно, но ми се стори, че ме следи внимателно.
— Но наистина ли смятате, че трябва да заминете сега?
— Защо не? — сурово попита тя.
— След като пак е починал някой…
— Нямаме нищо общо със смъртта на Нани.
— Може би не. Но все пак…
— Защо казвате „може би не“? Нямаме нищо общо. Роджър и аз бяхме горе и си приготвяхме багажа. Изобщо не сме слизали долу през времето, когато какаото е било на масата.
— Можете ли да го докажете?
— Мога да го потвърдя за Роджър. А Роджър може да го каже за мен.
— И нищо повече… Не забравяйте, че вие сте съпрузи.
Клемънси избухна от гняв.
— Вие сте невъзможен, Чарлс! Роджър и аз заминаваме — ще живеем собствения си живот. Защо, по дяволите, ни е притрябвало да отравяме добрата глупава старица, която никога не ни е правила нищо лошо?
— Може да не сте искали да отровите нея.
— Още по-малко вероятно е да сме искали да отровим пък дете.
— Но зависи от детето, нали?
— Какво искате да кажете?
— Джоузефин не е съвсем обикновено дете. Знае доста за всички тук. Тя…
Млъкнах. На вратата на гостната се появи Джоузефин. Ядеше неизбежната си ябълка, над чиято розова повърхност очите ѝ проблясваха с някакво жестоко задоволство.
— Нани е отровена — каза тя. — Също като дядо. Нали е много вълнуващо?
— Не ти ли е мъчно все пак? — сурово попитах аз. — Нали я обичаше?
— Не много. Винаги ми се караше за нещо. Вдигаше много шум.
— Обичаш ли изобщо някого, Джоузефин? — попита Клемънси.
Джоузефин извъртя проницателните си очички към Клемънси.
— Обичам леля Едит — рече тя. — Много я обичам. А бих могла да обичам и Юстас, само че той се отнася много жестоко към мен и не се интересува кой е убиецът.
— Най-добре е да спреш да се ровиш, Джоузефин — рекох аз. — Никак не е безопасно.
— Няма нужда да разследвам повече — отвърна Джоузефин. — Вече знам всичко.
Настъпи кратко мълчание. Джоузефин бе приковала мрачния си немигащ поглед върху Клемънси. До ушите ми достигна дълбока въздишка. Извърнах се рязко. По средата на стълбището стоеше Едит де Хавиланд, но ми се стори, че не тя бе въздъхнала. Въздишката дойде откъм вратата, през която току-що бе влязла Джоузефин.
Отидох бързо до нея и я разтворих широко. Там нямаше никой.
Въпреки това, бях силно разтревожен. Някой бе стоял непосредствено зад вратата и бе чул думите на Джоузефин. Върнах се назад и хванах Джоузефин за ръката. Тя продължаваше да яде ябълката и да гледа упорито към Клемънси.
Стори ми се, че зад сериозния ѝ поглед се крие някакво жестоко задоволство.
— Хайде, Джоузефин — подканих я аз. — Ела да си поговорим за малко.
Джоузефин се опита да протестира, но повече не можех да понасям глупостите ѝ. Завлякох я насила към тяхната част от къщата. Там имаше малка неизползвана стая, където знаех, че няма да бъдем безпокоени. Вкарах я вътре, затворих плътно вратата и я накарах да седне. Взех си стол и седнах с лице към нея.
— А сега, Джоузефин — казах аз, — да си разкрием картите. Какво точно знаеш?
— Много работи.
— Не се и съмнявам, че е така. Тая глава, дето я носиш, сигурно е претъпкана с неща, които са ти необходими, но и с информация, от която нямаш никаква полза. Знаеш много добре какво имам предвид. Нали?
— Разбира се, че знам. Не съм глупава.
Не можех да разбера дали подмятането се отнасяше за мен или за полицията, но не му обърнах внимание и продължих:
— Знаеш ли кой постави нещо в какаото?
Джоузефин кимна утвърдително.
— Знаеш ли кой отрови дядо ти?
Джоузефин кимна отново.
— И кой те е ударил по главата?
И Джоузефин отново кимна с глава.
— Тогава трябва да ми кажеш какво знаеш. Ще ми го кажеш сега веднага.
— Няма.
— Длъжна си да ми го кажеш. Всякакви сведения, до които си се добрала или научила по някакъв начин, трябва да бъдат съобщени на полицията.
— Няма да кажа нищо на полицията. Те са глупаци. Мислят, че Бренда или Лорънс са го извършили. А аз не съм толкова глупава. Много добре знаех, че не са те. Имах някаква представа през цялото време, а после направих нещо като проверка — и сега вече знам, че съм права.
Думите ѝ прозвучаха победоносно.
Едва сдържах търпението си, но започнах отначало.
— Слушай, Джоузефин, мисля, че ти си извънредно умна… — Върху лицето ѝ се появи задоволство. — Но няма да имаш голяма полза от това, ако не останеш жива, за да му се радваш. Не разбираш ли, малка глупачке, че ако пазиш тайните си по този начин, ти се излагаш на голяма опасност?