Чудовището на смъртта

— Значи все така сънувате?

— Винаги, винаги и, нали разбирате? Сънищата ми изглеждат по-реални от живота.

— Сънувате вашата родина, Белгия?

Тя поклати глава.

— Не. Сънувам някаква страна, която никога не е съществувала, никога. Но вие знаете това, мосю доктор. Казвала съм ви го много пъти. — Тя спря, а после рязко додаде: — Но може би този господин също е лекар навярно по заболяванията на мозъка?

— Не, не — гласът на Роуз прозвуча убедително, но когато се усмихна, забелязах колко остри са кучешките му зъби и ми хрумна, че в този човек има нещо вълче. Той продължи. — Помислих си дали няма да ви бъде интересно да се запознаете с господин Анстрътър. Той знае нещо за Белгия. Напоследък са му разказали и за вашия манастир.

Очите й се извърнаха към мен. Лека руменина пролази по страните й.

— Нищо особено всъщност — побързах да обясня. — Но онази вечер се видях с един приятел, който описваше развалините на манастира.

— Значи е бил разрушен?!

Беше слабо възклицание, отправено по-скоро към самата нея, отколкото към нас. После тя ме погледна още веднъж и нерешително попита:

— Кажете, мосю, обясни ли вашият приятел как, по какъв начин е бил разрушен?

— Бил е взривен — отвърнах аз и добавих: — Нощем селяните се страхуват да минават от там.

— Защо се страхуват?

— Заради черния белег върху разрушената стена. Изпитват някакъв суеверен страх.

Тя се наведе напред.

— Кажете, мосю, но бързо, бързо ми кажете! Какво представлява този белег?

— Има формата на огромен звяр — отвърнах аз. — Селяните го наричат Чудовището на смъртта.

— Ах!

От устата й се изтръгна писък.

— Значи е вярно, вярно е. Всичко, което си спомням, е вярно. Не е било черен кошмар. Случило се е! Случило се е!

— Какво се е случило, сестрице моя? — попита докторът тихо.

— Спомних си. Точно там, на стълбите, аз си спомних. Спомних си как стана. Използвах силата, както винаги я бяхме използвали. Стоях на стъпалата на олтара и им забраних да идват по-напред. Казах им да си отидат в мир. Но те не ме послушаха, продължиха напред, въпреки че ги предупредих. И тогава — тя се наведе и направи любопитен жест. — И тогава пуснах срещу тях Чудовището на смъртта.

Тя легна обратно в шезлонга цялата разтреперана, със затворени очи.

Докторът стана, донесе една чаша от бюфета, до половината пълна с вода, пусна капка-две от малко шишенце, което извади от джоба си, а после й подаде чашата.

— Изпийте това — нареди той.

Тя се подчини — наглед механично. Очите й се загледаха нанякъде, сякаш съзерцаваха някакво вътрешно нейно видение.

— Значи всичко е било вярно — каза тя. — Всичко. Градът на кръговете, Кристалният народ — всичко. Всичко е вярно.

— Така изглежда — заяви Роуз.

Гласът му беше нисък и успокояващ, явно предназначен да подтикне, а не да обърка нишката на мислите й.

— Разкажете ми за този град — каза той. — Града на кръговете, така ли казахте?

Тя отговори разсеяно и механично.

— Да, имаше три кръга. Първият кръг за избраните, вторият за духовничките и външният — за духовниците.

— А в центъра?

Тя пое рязко дъх и в гласа й се долови нотка на неописуема печал.

— Домът на Кристала.

Докато мълвеше тихо тези думи, дясната й ръка се вдигна към челото и пръстът й начерта там някаква фигура.

Тялото й като че ли се скова, очите й се затвориха, тя се олюля — после изведнъж седна с изправен гръб, сякаш внезапно се бе събудила.

— Какво има? — каза тя объркана. — Какво говорех?

— Нищо — каза Роуз. — Изморена сте. Нужна ви е почивка. Ще ви оставим.

Тя изглеждаше леко замаяна, когато си тръгнахме.

— Е? — попита Роуз, вече навън. — Какво мислите? Той ме стрелна косо с поглед.

— Допускам, че съзнанието й е напълно объркано — казах бавно.

— Такова ли е впечатлението ви?

— Не, всъщност тя беше е, добре — странно убедителна. Когато я слушах, имах впечатлението, че действително е направила това, което твърди — че е извършила някакво огромно чудо. Нейното убеждение, че го е направила, е също съвсем неподправено.

— Затова казвате, че съзнанието й е напълно объркано. Точно така. Но сега разгледайте въпроса от друг ъгъл. Да предположим, че тя наистина е извършила това чудо, да предположим, че лично го е направила унищожила е една сграда и няколко стотици човешки същества.

— С най-обикновено усилие на волята? — допълних аз с усмивка.

— Не бих го нарекъл точно така. Съгласете се, че едно лице може да унищожи множество хора с докосването на ключ, с който се задвижва система от мини.