Накрая той каза нещо странно:
— Трябва да разберат къде е пистолета, иначе ще има още убийства… Те ще продължат да убиват… Ще продължат…
Когато Специ стана да си върви, Меле му направи подарък: пощенска картичка с къщата и балкона във Верона, където се смяташе, че Ромео е признал любовта си на Жулиета.
— Вземи я — каза Меле. — Аз съм „семеен“ мъж, а това е най-прочутото „семейство“ в света.
Те ще продължат… Едва след като си тръгна, Специ осъзна, че Меле е използвал множествено число. Той не спираше да говори за „тях“, сякаш ставаше въпрос за повече от едно Чудовище. Защо ли смята, че са няколко? Сякаш намекваше, че не е бил сам, когато жена му и любовникът й са били убити. Че е имал съучастници. Меле очевидно смяташе, че тези съучастници са продължили да убиват.
Тогава Специ осъзна нещо, което полицията също беше установила: че убийствата от 1968 година не са престъпление от страст. Ставаше въпрос за групово убийство, за кланово убийство. Меле не е бил сам на местопрестъплението: имал е съучастници.
Дали един от тях или пък всичките не са станали Чудовището от Флоренция?
Полицията се зае да разследва с кого е бил Меле през онази съдбовна нощ. Този етап на разследването ги отведе дълбоко в сърцевината на непознатия и брутален клан от Сардиния, към който принадлежеше и Меле. Случаят стана известен под името Писта Сарда, Сардинската следа.
Глава 8
Сардинската следа разкри един любопитен и почти забравен етап от италианската история, масовата емиграция от остров Сардиния към континентална Италия през шейсетте години на миналия век. Много от тези емигранти се озоваха в Тоскана, завинаги променяйки облика на провинцията.
Завръщането към началото на шейсетте не е просто поглед четирийсет и пет години назад. Тогава Италия е била съвсем различна страна, един свят, който днес е изчезнал напълно.
Обединената държава е създадена през 1871 година, събирайки в себе си различни херцогства и феодални владения, установявайки нова нация на древните земи. Жителите й говорели около шестстотин различни езика и диалекта. Когато новата италианска държава избрала флорентинския за официален „италиански“, само два процента от населението всъщност го владеели. (Флорентинският бил предпочетен пред римския и неаполитанския, защото бил езикът на Данте.) Дори през 1960 година едва половината от гражданите можели да говорят стандартен италиански. Страната била бедна и изолирана, все още се възстановявала от мащабните опустошения на Втората световна война, властвали глад и малария. Малко италиански семейства имали течаща вода в къщите си, притежавали кола или имали електричество. Великият индустриален и икономически подем на модерна Италия едва тогава започвал.
През 1960 година най-бедната, най-изостанала част на страната бил безплодният, изсушен от яркото слънце планински остров Сардиния.
Това била Сардиния много преди да се появи Коста Смералда, пристанищата и яхтените клубове, богатите араби, игрищата за голф и струващите милиони долари крайбрежни вили. Една изолирана култура, обърнала гръб на морето. Сардинците винаги са се страхували от него, защото през изминалите векове то им донесло само смърт, плячкосвания и изнасилвания. „Онзи, който идва от морето, граби“, гласи една стара сардинска поговорка. От морето пристигнали корабите на Пиза с християнския кръст на корпусите си, които изсекли горите на Сардиния, за да построят флота си. От морето пристигнали черните фелуки на арабските пирати, които отвеждали със себе си жени и деца. А преди много векове — поне така твърди легендата — също от морето придошла огромна вълна цунами, която помела крайбрежните градове и пропъдила завинаги жителите на острова към планините.
Полицията и карабинерите, които се занимаваха с разследването на Писта Сарда, Сардинската следа, отидоха в планините, в древното градче Вилачидро, откъдето произхождаха повечето сардинци, свързани с клана на Меле.
През 1960 година почти никой в Сардиния не говорел италиански — общували на собствения си език, логудорезе, който се смята за най-древният и най-чист от всички романски езици. Сардинците не спазвали никой от законите, наложени от „sos italianos“, както наричали жителите на континентална Италия. Те следвали собствените си неписани закони, кодексът на Барбаджа, произхождащ от древната област в централна Сардиния, наречена Ла Барбаджа, един от най-пустите и необитаеми райони в Европа.