В случая с Чудовището Виня и Ротела, главният прокурор и разследващият магистрат, бяха напълно противоположни личности. Трудно би било да се намерят двама мъже, които да са толкова неподходящи за съвместна работа. И естествено при нарастващия натиск да разрешат случая, те започнаха да спорят.
Кабинетът на Виня се намираше на втория етаж в съдебната сграда на Флоренция — дълга редица от стаи в тесен коридор, които преди векове са били килии на монаси. Сега тези килии бяха превърнати в кабинети на прокурори. Тук, в този древен коридор, журналистите винаги бяха добре дошли и те идваха често и се шегуваха с прокурорите, които се държаха с тях като със стари приятели. Самият Виня имаше почти митичен статут. Той беше сложил край на вълната от отвличания в Тоскана чрез един елементарен метод: когато някой човек биваше отвлечен, държавата веднага замразяваше семейните банкови сметки на жертвата, предотвратявайки по този начин плащането на откупа. Виня отказваше да се придвижва с бодигарди, беше регистрирал името си в телефонния указател, имаше го и на табелата на входната врата, като на всеки обикновен гражданин, жест на открито предизвикателство, на който италианците се възхищаваха. Представителите на пресата жадно поглъщаха съдържателните му цитати, саркастични забележки и духовитости. Той се обличаше като флорентинец, със спретнати костюми и вратовръзки, а в страната, в която красивото лице означаваше много, той се отличаваше с изключително привлекателен външен вид, с фини черти, остри сини очи и спокойна усмивка. Колегите му прокурори бяха също така очарователни. Великолепният новопристигнал Паоло Канеса беше открит и сладкодумен. Силвия дела Моника, енергична и привлекателна, често развличаше журналистите с истории от предишни случаи. Журналистът, дошъл на втория етаж в съдебната палата, винаги си тръгваше с бележник, пълен с новини и саркастични забележки.
На третия етаж имаше същата редица от монашески килии, но атмосферата беше съвсем различна. Тук се намираха кабинетите на Марио Ротела и хората му. Той идваше от южната част на Италия, което светкавично даде повод на флорентинци да започнат да се отнасят с подозрение към него. Старомодните му мустаци и дебели черни рамки на очилата го правеха да прилича повече на зарзаватчия, отколкото на съдия. Изтънчен, културен и интелигентен, той беше и педант, и отегчителен човек. В отговор на журналистическите въпроси изнасяше продължителни речи, без да каже нищо съществено. Сложните му изречения, богати на цитати, взети от книгите по юристпруденция, бяха непреводими за средностатистическия читател и често неразбираеми дори за журналистите. Когато си тръгнеха от отдела на Ротела, вместо бележник, пълен с пикантни новини и кратки цитати, които лесно можеха да бъдат сглобени в статия, те разполагаха със зловонно блато от думи, които не се поддаваха на никакво опростяване или организиране.
Специ записа една типична размяна на реплики след ареста на Джовани Меле и Пиеро Мучарини.
— Имате ли доказателства? — попита той Ротела.
— Да — беше лаконичният отговор.
Специ продължи да го притиска в търсене на подходящото заглавие за първа страница.
— Вкарахте двама мъже в затвора: истина ли е, че и двамата са Чудовището?
— Като концепция Чудовището не съществува. Съществува някой, който е извършил първото убийство — отвърна Ротела.
— Показанията на Стефано Меле ли бяха решаващи в случая?
— Онова, което Меле ни каза, е важно. Потвърждава някои догадки. А ние имаме не едно, а пет важни доказателства и аз ще ги направя публично достояние веднага, щом изправим двамата обвинени пред съда.
Тези увъртания подлудяваха Специ и останалите журналисти.
Един-единствен път Ротела направи конкретно изявление:
— Мога да ви кажа едно нещо със сигурност: флорентинци вече могат да дишат спокойно. — Но думите му веднага бяха оспорени от един от прокурорите на долния етаж, който обяви пред пресата, че независимо от онова, което са чули на горния етаж, „аз от все сърце съветвам младите хора да намерят друг начин да се погрижат за здравето си, вместо да излизат нощем на чист въздух сред природата“.